Един шкаф, чиито вратички зееха отворени, съдържаше шишета с разредители за бои, масло от ленено семе и пигменти, четки и парцали. От клиновете в стената висяха различни инструменти и на всяка работна маса имаше разглобени музикални части. Няколко от тях, все още нелакирани, бяха бели на цвят. По пода имаше стърготини; въздухът беше наситен с миризмата на лепило и лак. Главата на Клод се замая от вълнение, когато Фернан отключи сейфа с размерите на цяла стая и ги покани вътре.
Там, в отделни клетки, от кадифени ремъци висяха различни инструменти. В тези отделения имаше още дървени бъчви, до различна степен пълни с части от инструменти, ако те се намираха в разглобено състояние: шийка, охлюв, стреме. Една от цигулките, гваданини, беше напълно разпарчосана; стоеше си в контейнера като пациент в интензивното, който е претърпял операция. Тук, в сейфа, бяха събрани най-ценните инструменти – под малки етикети, прикрепени към нишите: гваданини, страдивариус, вилом.
– Както сами виждате – рече Фернан, – Лебеда още не претърпял операция, недокоснат е.
– Virga intacta – пошегува се Баум.
Фернан извади челото от клупа, с който бе завързан под охлюва, и го изнесе в шоурума, като го въртеше в ръцете си така, че да могат да се насладят на формата му, на безупречната изработка и на текстурата на дървото. После подаде инструмента на Клод и донесе стол и лък. Направи знак на Сорел да изключи радиото.
– На ваше разположение, мосю Розел.
Фернан прояви кавалерство, докато партньорът му стоеше мрачен до него. Клод се досети, че на Баум му отнемаха една сериозна комисиона. Не бе възможно да се прецени каква е стойността на Лебеда на открития или пък на черния пазар, тъй като през последните години не бе имало някакви сравними с това продажби. Челата от Forma B от „златния период“ на Страдивариус – някъде между 1707 и 1720 г. – се различаваха по това какъв е лакът им, какво е останало от оригинала, колко от дървената му част е била заменена и доколко добре звучи инструментът. По всички тези показатели Сребърния лебед беше безупречен, Клод беше наясно с това, и фактът, че смята да го задържи, беше голяма загуба за Баум. Досещаше се, че Баум се бе надявал да получи два или три милиона долара комисиона от неговата продажба.
Преди да започне да свири, Клод разгледа гравираните лебеди от двете страни на охлюва. Изпита такава неземна радост, че едва успя да вдигне лъка до струните. Но щом начена сюитата на Бах в до мажор, служителите наоколо спряха да работят и се насъбраха да го слушат. Франсин го наблюдаваше с огромно задоволство. Щом той свърши, малобройната му публика избухна в аплодисменти.
Станал прав, той подаде челото обратно на лютиера.
– Господа, смятате ли, че бих могъл да свиря на Лебеда следващата седмица, тук, в „Алис Тъли Хол“? Звукът е толкова по-богат от този на собствения ми инструмент, че вече се чувствам разглезен.
– Всеки, който е свирил на Лебеда, след това се е разглезил – изсмя се Фернан. – Той кара всички да звучат като истински виртуози.
– Разбира се, ще трябва да идвам всеки ден тук и да се упражнявам, за да свикнат ръцете ми. Ще ми достави такова огромно удоволствие, ако свиря на Лебеда в чест на Маестрото на първия си нюйоркски концерт. Може би дори не е твърде късно това да се отрази в програмата, мога да попитам импресариото си – и естествено, също и мадмоазел Фелдмън.
– Повтарям ви, мосю Розел – рече лютиерът, – това в крайна сметка си е вашият инструмент. Но преди той да напусне нашия магазин, трябва да се уверим, че застраховката му е наред. Може би Хайнрих ще уреди това, нали? И трябва да помните, че се връща при нас веднага след концерта, за да направим онези настройка, която сме обещали не само на Александър Фелдмън, докато беше жив, ами сега и на неговата памет. Дотогава, при всички случаи, можете да идвате и да свирите всеки ден.
Сбогуваха се. Клод и Франсин напуснаха магазина, като той носеше виолончелото си Теклер. И двамата горяха от въодушевление, когато се разделиха на оживената улица. Клод, за да репетира с пианиста си, а Франсин, за да иде на пазар няколко пресечки по на изток в „Бергдорф Гудмън“. Клод тръгна към центъра замислен.
Той бе ценил срещите си с Александър, който беше дал да се разбере, че двамата могат да разговарят за всичко, като Клод може да задава всякакви въпроси и той ще му отговаря прямо. Когато Клод стана тийнейджър, Александър все повече го подтикваше към тези разговори на четири очи. Водеше го на дълги разходки край езерото Лугано. Без всякакви задръжки, той шокираше и доставяше удоволствие на младия си придружител с откритите си мнения, съвети, пикантни вицове и истории, които Клод не би могъл да повтори у дома. Когато ги изпращаше на тези екскурзии, Франсин предупреждаваше Александър: „Не му пълни главата с шантави идеи, Александър. Ние не сме американци“. Александър, разбира се, не й обръщаше никакво внимание.