В дневната на семейство Розен Клод отвори калъфа на челото си и извади лъка и колофона. Извади и нотните листове, а после и теклера. Сърцето му беше свито от гузната съвест на предателството; сега неговият инструмент му се виждаше обикновен и прозаичен. Сякаш старият му другар – верен и незаменим – е бил наскоро изместен от нещо много по-шикозно, жена домакиня, изместена от красива любовница. Клод довери под сурдинка на домакина си новината за Сребърния лебед. Тъй като се надяваше да свири на него на концерта си, не биваше това да бъде изненада за Розен, когато се качат на сцената. Втората част особено, Adagio affetuoso, предлагаше най-добрата възможност да демонстрира силата на този инструмент.
Домакинът му, виждаше се, беше впечатлен.
– Все чуваме, че ти си най-скъпоценният ученик на Фелдмън. Е, това със сигурност го потвърждава – пианистът го огледа внимателно. – Но защо мина толкова време, докато дойдеш да свириш в Америка?
– Нали знаеш, баща ми винаги е смятал за маловажно дали ще пробия тук. Той дирижира само в Европа и като че ли не смята за нужно да прекосява Атлантика – може би защото никога не са го и канили да дирижира в Америка и е приел обидата твърде надълбоко – Клод нагласи стола си и пулта за ноти, докато говореше. – А майка ми, поради неясни за мен причини, май правеше всичко възможно да ме държи далеч от Съединените щати. Разбира се, и преди съм идвал в Ню Йорк, но само няколко пъти, и то като турист. Трябва да кажа, че се чувствам прекрасно, че най-сетне идвам тук за представления, а за мен е голяма чест да свиря на първия си американски концерт с теб, Уилям. Ти винаги си акомпанирал на значително по-големи музиканти.
– Може би на по-знаменити – щедро му отвърна Розен, – но не задължително и по-талантливи. С изключение, разбира се, на Александър Фелдмън, който сам по себе си е в отделна група.
Това даде и повода, който Клод отдавна чакаше.
– Чувах, че дъщеря му също била изключителен талант. Познаваш ли я?
– Срещали сме се, но не мога да кажа, че наистина я познавам. Няколко пъти съм я чувал да свири. Беше невероятен музикант. Изпълненията й бяха много специални – нещо изцяло нейно, макар че се чувстваше и чувствеността на баща й. Притежаваше виртуозна техника, но никога не се е поддавала на мелодрамата на „сценичността“, просто една мелодична, резервирана чувствителност и романтично звучене. Невероятно пълноценна като изпълнител и същевременно притежаваше способността да те омагьоса. И наистина зашеметяваща, когато моментът го изискваше. Да, истинско явление беше.
Клод изслуша Розен, после каза:
– И е толкова великолепна, трудно е да не я забележиш. Всичко необходимо за страхотна кариера в пакет.
Двамата се засмяха.
– Имаш ли представа защо е спряла да концертира? – попита Клод. – Толкова съжалявам, че никога не съм я чувал.
– Направи няколко записа, само няколко, но те са необикновени – най-вече Дворжак и Виктор Хърбърт. Хайдн също. Абсолютно точна височина, искам да кажа, точно като времето по Гринуич. А способността й да общува със слушателя беше тъй дълбока, та чак мистериозна, но никакво усилие от нейна страна не се усещаше. Още можеш да ги намериш – записите. Продават се – и ще можеш сам да прецениш – пианистът спря, замислен. – А защо спря кариерата си... очевидно тя страдаше от ужасна предсценична треска и вместо да отслабва с времето, тя ставаше по-силна. Накрая, една вечер се срина на сцената... това, мисля, стана през 2002 г.
– Сценичен страх – рече Клод. – Нищо такова не съм изпитвал. Но пък знам, че може да съсипе нечия кариера. Чух също и слухове за някаква любовна драма с Антон Пиетовски. Ти знаеш ли за това?
– Нямаше начин да не знаеш за връзката им. Те непрекъснато бяха заедно. Мариана беше луда по него. Има най-различни клюки, но не съм информиран в действителност какво се е случило. Знам само, че жена му се премести тук от Москва и Пиетовски се отказа от Мариана.
– Баща й безпокоеше ли се? Тя е била толкова млада за човек на възрастта на Пиетовски, а и той е бил женен!
– Хората разправят, че не се е опитвал да прекрати връзката и че не е прекъснал приятелството си с Пиетовски, след като двамата се разделиха, макар Мариана да е била съсипана. Странен човек, Фелдмън. Независимо от всичко, което е казвал публично за това какъв блестящ музикант е Мариана и как е наследила таланта му, той сякаш повече е подкопавал, отколкото е стимулирал кариерата й – сякаш е недолюбвал успеха й. Клюката носи, че бил нещо като тиранин, настоявал тя да следва неговите музикални идеи, оплаквал се, когато използвала апликатура, която не е неговата. Нали знаеш, разни такива работи. В края на живота си старецът я използваше за компаньон, секретарка и практически прислуга. Тя се посвети на това да го обгрижва. Мнозина смятат, че Фелдмън провали кариерата й.