Клод се почувства заинтригуван, докато слушаше Розен. Реши, че след като приключи репетицията, ще изпрати бележка на Мариана, с която да я покани на концерта си, на приема и вечерята след него. Усещайки, че това няма да се хареса на майка му, и след като си спомни как тя се беше държала на закуска, реши да не й казва нищо. За разлика от приятелката му Софи – толкова дребничка, руса и съвършена, толкова швейцарка – интелектуална и сдържана, Мариана обещаваше силни вълнения. Вече беше открил телефонния номер и адреса й в указателя и ги носеше в портфейла си. Бе твърдо решен да я опознае, и то бързо.
– Хайде, Клод, давай да работим. – Розен издърпа столчето на пианото. – Трябва много нещо да свършим, преди моето стадо да се върне.
ТРЕТА ГЛАВА
Мариана
Мариана, съсипана, избяга от адвокатската кантора обратно в нюйоркския си апартамент, който бе дала под наем на една приятелка през годините, в които живя с Александър, а сега си беше върнала на свое разположение. През месеците след смъртта на баща й той въпреки всичко продължи да изразходва времето и вниманието й. Беше го погребала, беше спазила траура, беше го почела и организирала мемориалната служба, бе държала речи и сторила всичко по силите си, за да направи онова, което той би искал – което всъщност бе очаквал от нея.
А сега изпитваше най-чистата форма на клокочещ гняв. Кой, по дяволите, беше Клод Розел, че да получи нейното виолончело? Александър беше отвратително копеле. Тя бе проявила такава лоялност... и глупост. А на него не му беше пукало за друг, освен за него самия и собственото му велико наследство. Сега, само да бе по силите й, тя би изличила това наследство. Чувстваше се унизена. Всички щяха да разберат, че той й е отнел Сребърния лебед и го е дал на някакъв непознат.
Вината беше на Франсин Розел. Тази жена очевидно беше интригантствала, за да осигури на сина си челото. Очевидно, че като не е успяла да вземе друго от почти четирийсетгодишната им връзка, щеше да присвои за сина си проклетия инструмент. С отвращение си припомни опита на тая жена да я прегърне в кантората на Бийчър, да я разпитва за емоционалното й състояние. Ненавиждаше я и искаше тя да страда.
Клод обаче изглеждаше истински изненадан от подаръка. Беше се държал доста трогателно, реши Мариана, и тя не можеше да го вини. Перфидната му майка бе живяла в лъжа, която би го наранила, ако някога откриеше истината. Той също беше жертва на нейната необуздана, егоистична връзка, все едно дали го знаеше, или не.
Може би и неговото детство е било самотно като нейното. И той като нея е бил отгледан от родители, които са били вглъбени в кариерата си и в любовните си афери. Нито тя, нито Клод имаха братя или сестри. Александър често й беше казвал: „Не ти трябва брат или сестра, ти си имаш Лебеда. Виж го как седи до теб на задната седалка. И с него нямаш караници!“. И макар да изпитваше невероятна гордост, че семейството й притежава такова съкровище, тя също бе ненавиждала това любимо второ дете, което пътуваше навсякъде с Александър. Лебеда седеше само в първа класа в самолета и обикаляше европейските столици, които Мариана копнееше да види. Но двете с Пилар си седяха вкъщи.
Беше присъствала на бащините си заминавания, застанала точно зад вратата, докато му я държеше отворена. Макси, техният кокер шпаньол, започваше да вие жаловито още в мига, в който господарят му вдигнеше куфара и калъфа на виолончелото и ги занесеше във вестибюла. Самата Пилар не идваше до вратата. Александър отиваше да я търси в „закусвалнята“ и се мъчеше да я целуне за сбогом и тя виждаше как майка й извръща лице. После той профучаваше покрай нея, като я прегръщаше и я потупваше по главата, грабваше чантата си, палтото и челото. Казваше й да бъде добро момиче и й напомняше да се упражнява.
– Грижи се за майка си – винаги й повтаряше, докато вратите на асансьора се затваряха. И макар да изпитваше гордост, че са й възложили такава задача, нямаше никаква представа как, изправена пред бушуващия гняв и тъгата на майка си, да я изпълни достатъчно добре.
След като Александър заминеше, кучето се измъкваше, за да се свие в един ъгъл на студиото му и да скимти. Тогава сякаш мъжделеещият източник на вътрешна светлина у майка й угасваше – сякаш съпругът й контролираше някакъв човешки превключвател. Пилар седеше на масата, пушеше и драскаше припокриващи се кръгчета върху белите полета на Ню Йорк Поуст с парченце от молив.