Понякога Мариана се мъчеше да я ободри, да й предложи план – посещение при баща й в Куинс, пазаруване в „Мейсис“ със спирка в „Чок фул о’нътс“ за по сандвич с крема сирене и стафиди. Тя виждаше, че майка й страда, затова и тя страдаше – не по-малко от болката на майка си, отколкото от заминаването, което я бе причинило. Знаеше, че Пилар почти няма какво да прави в периода, когато Александър го няма, и малцина бяха приятелите, с които да се срещне. Въпреки това тя сякаш не се радваше, когато дъщеря й се връщаше от училище следобед. Не се надигаше от стола си, нито приготвяше закуска или пък питаше как е минал денят й. „Имаш ли много за домашно?“ – най-много да попита тя. Единствените следи от дейността й през деня бяха пълните пепелници, съобщенията за Александър, които записваше на едно тефтерче до ръката си, купчините издания на „Модерна библиотека“, които нарастваха край стола й.
– Мамо, казаха ми да те попитам дали искаш да се включиш като доброволец в училищния базар тази година? На 7 април е събота.
– Моля те, кажи им, че не мога. Баща ти тъкмо ще си пристигне – Пилар винаги знаеше програмата на Александър, но само дните на заминаване и завръщане, никога къде се намира в определен ден. За тази информация Мариана трябваше да се консултира с дневника му върху бюрото. Тя проверяваше програмата му всекидневно и рядко намираше следи, които да покажат дали майка й го е отваряла. Не се случваше често.
– Мисля, че ще е забавно – настоя Мариана. – Обичам да идваш в училище.
Не си спомняше кога за последен път Пилар бе направила подобна визита. Майките на приятелките й непрестанно кръжаха около училищната администрация, работеха усилено да набират средства за дадена кауза или благотворителност в скъпото частно училище, „Уайд уърлд“, което яко се бе вкопчило в претенциите си за прояви на социално съзнание.
– Не ми се нравят особено другите майки – отвърна Пилар. – Носят дълги до земята визонови палта и изискват от прислугата си да работи по дванайсет часа на ден, докато те самите се возят с такси до училище, набират средства за протестни походи и за Фонда за чист въздух, но оставят децата си да ходят сами до дома всеки следобед, където ги посрещат домашните помощници.
Мариана си помисли, че сигурно е приятно на входа да те приветства прислужница и да ти приготвя закуска. Изненада се от презрителния тон на майка си.
– Прислужниците са в къщата – поясни тя, – и някои са наистина много учтиви. Не сме сами.
Семейство Фелдмън не наемаше прислуга. Беше против принципите на майка й, а и не разполагаха с парите за това. Вноските по покупката на Лебеда все още изискваха големи суми. Мариана често решаваше да посети приятелки след училище, страхувайки се да се върне в техния безмълвен апартамент. Но не можеше да остава дълго заради репетиционната си програма. Вкъщи, в присъствието на Пилар, тя се чувстваше най-самотна.
– Все едно, щом изпитваш подобни чувства, защо сте ме изпратили с татко в „Уайд уърлд“?
– Смятах, че ще е полезно за теб. Един господ знае баща ти какво си е мислил.
– Той дойде ли да го види? Заедно ли го избрахте?
– Не, нямаше нито време, нито пък интерес.
Мариана й се примоли отново, този път с тъга.
– Така или иначе много бих искала да работиш на базара!
Пилар запали цигара и пак взе молива.
– Ще разговарям за това с баща ти, ако се обади. Знаеш, че съботният ден е най-натовареният му откъм ученици и той има нужда от мен тук.
– Добре. Благодаря, мамо.
Тя беше чувала баща си да говори с гордост за майчините й принципи, за работата й като основател и директор на балетното училище, което обучаваше таланти сред по-бедните прослойки чрез изкуство и обществена работа. За да постигне това, тя се бе отказала от службата си в Корпуса на Нюйоркския градски балет. Също като родителите си, Пилар имаше изострено чувство към социалната несправедливост и привилегиите. Беше ходила на юг в ранните дни на движението за човешки права и проповядваше расова равнопоставеност в изкуството. Преподаваше в центрове за комунални услуги и клубове, в държавните училища в бедните квартали. Александър разказваше на хората каква борба е водил, за да привлече вниманието й, толкова всеотдайна била тя към училището си и онова, което той наричаше „нейните социалистически идеали“. (Това не беше самата истина, по-късно щеше да открие, че майка й, много влюбена, бе чакала в продължение на няколко години, докато Александър се реши да се ожени за нея.)