– Но, татко, защо тя седи само вкъщи? – попита го веднъж Мариана.
– Защото трябва да се грижи за теб – отвърна той – и иска да се грижи за мен. Моята кариера изисква много от нея. Имам нужда от нея вкъщи, когато се връщам от турнета, и ти се нуждаеш от нея у дома, когато мен ме няма.
Той, изглежда, смяташе, че с това дава ясен отговор и когато тя го погледна объркано, добави раздразнено:
– Не беше подходящо вече тя да работи с тези хора. Помолих я да се откаже, когато ти се роди. Просто за нея стана непрактично да има толкова много ангажименти, които се биеха със собствената ми програма.
Яростта на майка й се изливаше върху Мариана, страничния наблюдател, и я плашеше. Мъчеше се да разбере как бе възможно тя да бе обичала баща й тъй страстно и самоотвержено, толкова да е копняла за вниманието му, че да му посвети живота си, докато същевременно е негодувала срещу успехите му и е бесняла срещу отсъствията му от дома. Когато той се връщаше, тя винаги го наказваше, но той бавно успяваше да я издърпа обратно от мрака. Веднъж Александър намигна на Мариана и й довери:
– Те двамата с Макси са еднакви в това; държат на достойнството си. Трябва търпеливо да ги умилостивяваш.
На сутринта, след като се върна от Бостън, външният звънец иззвъня и един куриер й връчи букет с цветя. Тя разкъса плика. Бележката в него беше от Клод.
Скъпа Мариана,
Надявам се, няма да приемеш за нахално, че ти пиша след последната ни среща. Тази събота имам концерт в „Алис Тъли Хол“, ще свиря Брамс с Уилям Розен. Ще бъде чест за мен и истинско удоволствие, ако на първата ми изява в Ню Йорк бъдеш мой гост – на концерта, на приема и на вечерята след това, която Елинър Либи дава в моя чест. Чувствам, че имаме толкова много причини да се опознаем, да бъдем приятели. Надявам се, че ще се съгласиш да присъстваш. При всички случаи ще оставя за теб билет на касата и ще помоля г-жа Либи да ти изпрати покана.
С приятелски поздрав,
Клод
Тя почувства как я залива вълна на възбуда, силно контрастираща с раздразнението, което изпитваше, откакто напусна Бостън. Дали се бе надявала Клод да се свърже с нея? Много години бяха минали от последната й и единствено сериозна връзка с мъж, с Антон Пиетовски. Нещата не бяха завършили както се надяваше; той я напусна. Тя разви панделката и хартията около букета и се възхити на екстравагантната аранжировка, на щедрия жест и уханието на свежите пролетни цветя. Нямаше дори ваза, която да побере такова количество цветя, ами донесе най-голямата си стъклена халба от кухнята и ги натъпка вътре. Пиетовски й бе правил подобни подаръци – цветя я чакаха във всяка стая, шоколад и шампанско в хотела, хермелинова наметка, за да се загърне върху роклята през зимата и веднъж, на трийсетия й рожден ден, диамантена гривна. Той беше романтик. Може би и Клод също. Или просто се чувстваше виновен.
Постави цветята на една маса, върху която още стоеше снимка на двамата с Антон и баща й, голяма черно-бяла фотография в рамка, направена през 1989 г. Там тя бе на седемнайсет и с нетърпение очакваше да се запознае с великия руски диригент, с петнайсет години по-млад от баща й, който наскоро бе ангажирал Фелдмън да свири концерта на Дворжак под неговата палка в Москва. На снимката Александър, както обикновено, стърчи над групата; Пилар е зад камерата. Антон е прегърнал Мариана, която вече се е превърнала в красавица и е по-висока от него. Те са в Ню Йорк, в апартамента на родителите й, точно преди да започне тържествената вечеря. Зад тях масата вече е сложена.
Мариана си спомняше този случай съвсем ясно. Антон почти не говореше английски, макар че се мъчеше, без да се срамува, гръмогласен и енергично жестикулиращ. Влизайки в трапезарията, тя забеляза двете празни бутилки от руска водка на масата, които бяха оставили кръгове върху покривката. Очевидно двамата мъже пиеха отдавна и композираха в студиото на Александър. Тя погледна диригента, за когото бе чувала толкова много, и откри в него доста привлекателни неща, нещо живо и умилително в начина, по който приближи и целуна двете й бузи, нарече я Марушка, докато държеше дланта й в ръцете си. Баща й сияеше.
– Ааа – извика Пиетовски, като я притисна към смачканата си руска селска риза. – Сега срещнал вече красива дъщеря, чувал която толкова много за. Дам й още една прегръдка – и го стори. – Ти, Сашенка, трябва да й налееш водка, преди да е свършила. – Подарък от мен – обясни той на Мариана, – право от степите.
Александър сипа от отровната течност в малка чашка и й я подаде.
– Ето, така правиш – обясни руснакът, кръстоса ръце с нея, хванал собствената си чаша, и изля водката в гърлото си. Тя се усмихна и стори същото, мъчейки се да отпие глътка. – Не, никакви глътки – изрева той, – цялото! – Тя го послуша. Очите й се насълзиха.