– Сама ли пътуваш? – изненадан я попита Пиетовски.
– Почти винаги – отвърна тя. – Но ме посрещат, разбира се, където и да отида.
Когато вечерта най-сетне приключи, стената зад Мариана бе изпъстрена с петна от водка, макар че другите гости съвсем не бяха такива прахосници. Пиетовски едва можа да стане, толкова беше пил. Отпусна се срещу вратата на гардероба със затворени очи, докато Пилар вадеше коженото му палто.
– Мисля, че е най-добре да останеш при нас тази вечер, Антон – каза Александър и го хвана за ръката. Пилар го изгледа вбесено. – Ще го сложа да спи в студиото ми – увери я той – и ще го откарам в хотела му на сутринта. Виж, той изобщо не може да ходи.
Усетила конфликтна атмосфера, Мариана бързо напусна вестибюла и се отправи към стаята си. Обърна се и видя, че Пиетовски я гледа над рамото на баща й. Намигна й.
Късно същата нощ, той намери стаята й и се пъхна в леглото й. Беше по бельо и смърдеше на алкохол. Тя не искаше да вдига шум. Той легна до нея и прокара ръце по тялото й, мърморейки: „Какво красиво момиче, Мариана. Искам те. Искам да те изям, искам да те любя“. И скоро заспа с проточена от устата му лига по възглавницата.
Тя сложи едно метално кошче до леглото и се изниза тихо към дивана в дневната, като пътем взе самуреното му палто от гардероба и се уви в него през глава. Рано на другата сутрин се премести в студиото на баща си и се сви върху дивана, който Пиетовски бе напуснал предната вечер. Той си тръгна от къщата заедно с баща й, за да се върне в хотела си. Може би се чувстваше неудобно или пък беше забравил, но никога не се обади, за да я покани да му посвири. После цели осем години тя не видя маестрото, докато той не дойде на нейното първо представяне в Москва.
Мариана седна на бюрото си в хола и загледа цветята от Клод. Замисли се дали да присъства на концерта му и дали ще може да понесе отново майка му. Тъй болезнено усещаше предателството на Александър, наказанието, което й беше наложил заради това, че не е успяла да оправдае очакванията му, последния, разтърсващ удар върху остатъците от и без това несигурното чувство, че някога я е обичал. Той беше чакал, докато успее да изтръгне и последната капка от всеотдайността й, след това бе нанесъл поразяващия си удар.
Топлещите лъчи на ранното пролетно слънце я приветстваха, когато излезе от сградата и пресече парка. Бързо стигна до Пето Авеню и тръгна на юг, проправяйки си път сред детските колички, единични или двойни. Младите майки и детегледачките я бутаха, докато говореха по мобилните си телефони. Цели гроздове от деца в униформи, които излизаха от частните училища на Йист сайд, я връхлитаха в устремния си ход, подвикваха си и се подкачаха, разбунени от стоплилото се време. Щом приближи до „Гугенхайм“, тълпата се сгъсти от туристи, които говореха пъстра смесица от езици, нещо толкова често срещано в Ню Йорк. Тя вървеше през парка, душеше влажната земя, която сега се възраждаше. И докато навигираше през тълпите от хора, които се вливаха и изливаха от музея „Метрополитън“, тя си мислеше за поканата на Клод; надяваше се да не е единствено от възпитание и любезност.
След като Антон я напусна, повече не бе се опитвала да има връзка. Само прелъстяването бе способно да предизвика силно желание у нея – мъжът, който се появява зад кулисите след концерта, за да я ескортира на приема, техникът от звукозаписното студио, непознатият от някое парти, любовникът, който принадлежи на друга жена. Не й трябваше повече.
Александър я учеше колко безотговорни са мъжете и тя му вярваше. Мъжете бяха противници, които представляваха предизвикателство за нея – да ги бие в собствената им игра. Тя ги караше да я искат и ги оставяше да си мислят, че я имат, без всъщност да си позволява да хлътва по тях, да бъде притежавана. Допреди Антон винаги се беше измъквала накрая, връщайки се към челото Вилом и кариерата си. Той я бе променил, подканил я бе да свали гарда и да го обича. Но макар че никога повече нямаше да позволи това да се случи, сега откриваше, че не може да спре да мисли за Клод.
Облегна се на потъналата в шарена сянка стена, построена около Сентръл Парк, и зазяпа децата, които тичаха наоколо, люлееха се, копаеха в земята или се пързаляха. Гръмогласният шум и смехът я забавляваха. Колко възхитителни са децата! До някаква степен тя се радваше на децата на приятелките си, но никога не бе искала да има свои. Може би биологичният часовник, за който всички говореха, щеше да се задейства, беше само на трийсет и осем. Все още имаше време за неочакван обрат в мнението си. Дори само мисълта я накара да се усмихне, толкова невероятно й се виждаше.