Хайнрих Баум дойде зад кулисите, за да го освободи от страдивариуса. Баум държеше челото в ъгъла до кутията му и го показваше, като същевременно разказваше неговата история. Неколцина го попитаха какво ще стане сега с Лебеда и по предварителна уговорка със семейство Розел, той отвръщаше: „Още не е решено. Или, все едно, още не са ме уведомили“. Клод, независимо от протестите на майка си, настояваше новината за невероятния му късмет да не се оповестява, докато не разговаря с Мариана, ако тя се съгласи да говори с него, а и не бе имало време да направят промени в отпечатаната вече програма. Следователно нямаше официално съобщение относно собствеността на Сребърния лебед. Когато получи съобщението на Мариана, че приема поканата му, той си каза, че ще свири за двамата, както за Александър, така и за дъщеря му. Нейното присъствие в залата щеше да валидизира и неговото собствено.
Зелената стая бавно се изпразни и останаха само Розен, жена му и, майка и син Розел. Хайнрих Баум се гласеше да занесе инструмента обратно в сейфа в офиса си.
– Очаквам да се чуем, преди да тръгнете на турне – рече търговецът, докато закопчаваше калъфа. – Трябва да уредим някои неща с Пиер. Можете ли да дойдете в магазина утре?
Клод с удоволствие прие. Докато Баум се отдалечаваше по коридора, той се обърна към Уилям Розен.
– Не знам как да ти благодаря – рече и стисна ръката му.
– Трябва пак да го направим, какво ще кажеш? Удоволствие беше да работим заедно.
– Ще помоля моят импресарио да се свърже с твоя. Нека двамата уговорят някакви бъдещи дати. Може би за следващата година? Сезонът след този?
– Задължително – Розен погледна часовника си. – Но сега закъсняваме за приема на Либи. Трябва да вървим. Както знаеш, ние имаме две малки деца и те се събуждат рано в неделя. Нямаме шанс да се успим...
– Вие тръгвайте. След няколко минути ще ви последваме.
Клод си смени ризата и среса косата си. Майка му му помогна с палтото.
– Кажи ми честно, маман, как ти се видя – на теб, най-строгия ми съдник? Какво ще разкажеш на татко?
Тя се разсмя и се повдигна, за да го целуне по бузата.
– Ще му кажа, че постигна триумф и че ми достави най-голямото удоволствие, което някога съм изпитвала.
– Добре – рече той, – в такъв случай съм щастлив – после спря и се смръщи. – Освен че имам една грижа – не съм видял Мариана. Тя не дойде в Зелената стая. Смяташ ли, че нещо не е наред?
Изражението на Франсин се промени.
– Нали си я поканил на приема. Не може да не присъства, тя не е невъзпитана. И не бива толкова да се притесняваш за нея. Ние едва я познаваме, а и на този етап да я опознаем по-добре, би означавало само да си довлечем неприятности. Твърде сложни са нещата около виолончелото.
– Но нима баща й не би искал да направим специални усилия заради нея? Нима не е била тази причината, че ни събра?
– Хайде, дай да вървим на приема. Абсолютно съм сигурна, че ще я завариш там, шери. Домакинята те очаква.
Клод и Франсин пристигнаха в „Джумейра-Есекс Хаус“ в единайсет. Още щом влязоха във фоайето, Франсин се огледа и се оплака, че „Есекс Хаус“ е била купена от араби след последната й визита тук и е била съсипана.
– Виж какъв кич!
Клод й направи знак да мълчи.
– Не се предполага да казваме подобни неща, маман. Това е Америка.
Тя сви рамене.
– Е, но е истина. Погледни фоайето.
Домакинята, г-жа Едит Либи, беше наследила огромно богатство. Вдовица на банкер, за нея се говореше, че притежава ценни произведения на изкуството. Софи знаеше за тази колекция и му беше поръчала да си отваря очите на четири.
– Легендарна е – беше му казала, когато го караше да внимава заради нея и да й докладва подробно. – Как ми се иска да можех да съм там с теб.
– А защо не? – попита я той. – Можеш да дойдеш за уикенда, само за нюйоркския рецитал.
– Знаеш, че не мога. Точно този уикенд е невъзможно.
Беше шейсетият рожден ден на майка й, празненство, което не можеше да пропусне.