– Да, знам. И обещавам да рапортувам за всичко, което видя.
Сега, когато се надяваше да прекара известно време с Мариана, чувстваше облекчение, че тя не бе дошла.
Г-жа Либи обитаваше тавански мезонет. Портиерът на асансьора следеше по един списък поканените гости и ги превозваше догоре. По време на дългото изкачване той стоеше с ръце, облечени в бели ръкавици и скръстени пред гърдите, и не проронваше нито дума. Когато вратите се отвориха, те слязоха директно във фоайето на апартамента на Либи и бяха посрещнати от домакинята. Г-жа Либи, миниатюрна, крехка женица с блеснал поглед – единственото нещо, което сякаш се движеше върху това лице, застинало в неподвижност от десетилетия пластични операции – разтърси ръцете им. Всичко у нея му приличаше на прахан – уязвимо за всяка случайна искра. Тя поздрави Франсин фамилиарно, после направи комплимент на Клод за изпълнението му и му довери колко голямо успокоение е намерила в музиката, след като съпругът й починал.
– Често стоя тук, в моето високо гнезденце, и с дни слушам музика. Трябва да разгледаш събраното тук изкуство. Може би майка ти също ще поиска да зърне пак картините ми. Г-н Фелдмън много ги харесваше. Такова удоволствие му доставяше да ги гледа, когато ми идваше на гости. Надявам се, че също ще ти бъдат интересни, Клод, ако мога така да те наричам? Един музикант трябва да има чувствителност и към визуалните изкуства. Винаги съм харесвала това у твоя ментор.
Зад нея се появи сервитьор, облечен не по-малко официално от самия Клод, и ги попита какво биха искали да пият. Клод помоли за много сухо мартини, а майка му – за чаша червено вино. Едит Либи ги придружи надолу по три застлани с килим стъпала към една огромна стая, чиито прозорци бяха обърнати на север и гледаха към Сентръл Парк. Когато влязоха, всички разговори спряха.
– Най-сетне тук е – възвести г-жа Либи с шепнещия си глас – нашият почетен гост. Убедена съм, че всички споделяте мнението ми, че твърде дълго му отне да прекоси водата, за да ни предложи своя талант.
Клод се усмихна, объркан. Това беше израз, който чуваше за пръв път: „водата“. Ще го запомни. Гостите го аплодираха и продължиха да разговарят. Г-жа Либи им предостави възможността да се възхитят на гледката. А на Франсин каза:
– Много се радвам да видя, че изглеждаш толкова добре. Години минаха откакто имах удоволствието да ми гостувате с Александър. Колко тъжно, че той вече не е сред нас, но на деветдесет човек очаква, че краят ще дойде – тя погледна към небесата и добави: – Скоро ще бъде мой ред.
– Съмнявам се – бързо я репликира Клод, – със сигурност не сте стигнали тази възраст.
Тя му се усмихна за първи път, изпълнена с удоволствие:
– От седемдесет нагоре човек никога на нищо не може да разчита.
– Добре тогава, значи имате дълъг период на сигурност пред себе си.
Майка му, извън полезрението на г-жа Либи, подбели очи.
Едит Либи пак се усмихна.
– Ще помоля секретарката си Каръл да ви покаже колекцията ми. Междувременно, моля, запознайте се с онези от гостите ми, които не познавате. Тази вечер, на среднощната ни вечеря, сме шестнайсет и след като всички са тук, аз трябва да ида да се консултирам с готвача си.
Тя пресече стаята с дребни, забързани стъпки и изчезна през вратата от резбовано дърво.
Клод и Франсин се разделиха, за да идат да поздравят останалите гости. Познаваха Уилям Розен, разбира се, и концертния импресарио на Клод. Хората пиеха, разговаряха и грабваха по някой ордьовър от таблите, които обслужващият персонал разнасяше. Докато обикаляше, Клод търсеше с поглед Мариана. Зърна я в сянката на отсрещната страна на стаята. Тя се бе облегнала на прозореца с питие в ръка и се вглеждаше надолу в просветващите светлинки на града. Изглеждаше много самотна. Застиналата й поза, обърната с гръб към гостите, не приканваше към разговор. Облекчен, че в крайна сметка е дошла, Клод трябваше да прехвърли вниманието си към един мъж до себе си, който му се представи като член на борда на Линкълн Сентър.
– Поздравления – рече той. Клод не успя да долови името му, – трябва да сте горд, ние трябва да сме горди с вас. Толкова се възхищавам на сонатите на Брамс.
– Да, чудни са, нали? Не беше ли програмата малко дългичка?
– Не и за мен. Ако беше написал още произведения за чело и пиано, бих изслушал и тях с удоволствие. Брамс е бил пианист, разбира се – не е нужно да ви казвам това, – но е разбирал виолончелото, нали? Изпитвал е, или поне на мен тъй ми се струва, особена симпатия към регистъра на челото – и това не е нужно да ви казвам – и сонатите са сред най-симпатичните му творби...
Веднага щом успя да се отскубне, Клод се запъти към Мариана, приближи откъм гърба й и се загледа в панорамата иззад рамото й. Лицето му се отразяваше в стъклото, както и нейното. Усещаше деликатното ухание на парфюма й.