Мълчаливо, тя направи крачка към него и се обърна с лице. Очите им се срещнаха и останаха така няколко мига, после той се отдръпна и й се усмихна.
– Толкова си хубава, колкото баща ти винаги е твърдял – тя все още не продумваше. – Кажи ми, Мариана, одобри ли как свирих тази вечер? Усещах, че свиря в памет на баща ти, в негова чест. Но свирех и за теб, като знаех, че си там. За мен има голямо значение да знам какво мислиш?
– Да, баща ми би одобрил – рече тя хладно. – Очевидно е бил изключително горд с теб – тя сведе очи и отпи от питието си.
– А, казваш това, защото ми даде Сребърния лебед или защото ти е говорил за мен?
– Баща ми говореше почти единствено за себе си.
Разочарован, но несломен, Клод си каза, че тя не е искрена.
Беше убеден, че е имал привилегията да има уникални взаимоотношения с Александър Фелдмън и че е спечелил уважението на своя учител.
– Виждам, че майка ти е тук с теб – рече тя присмехулно. – Баща ти също ли е в града?
– Не, баща ми не дойде. Той си има собствена натоварена програма и тъй като аз участвам в страшно много концерти, не следи кариерата ми така отблизо, както майка ми. – Засмя се. – Освен това баща ми е много евроцентричен, не смята един концерт в Ню Йорк за особено съществен, не и колкото онези, които изнасям в европейските столици. Дори да свирех концерта на Дворжак с нюйоркската филхармония, той пак не би дошъл. Просто не обича Америка.
– Сякаш майка ти не споделя неговото мнение.
– Тя би дошла навсякъде с мен, ако й позволя. Напоследък няма много работа. Но понякога предпочитам компанията на жени, различни от майка ми.
И преследвайки докрай онова, което сметна за пробив, той продължи:
– А аз много те харесвам, Мариана. Ти си красива жена.
Тя постави празната си чаша на перваза на прозореца и извърна поглед. Клод хвана ръката й.
– Много ли се натъжи, като видя тази вечер Лебеда в ръцете на друг, а не на баща ти?
– Знаех, че това ще се случи някой ден – рече тя и спря. – Но винаги съм смятала, че аз ще съм човекът, който ще избере въпросния челист.
– И си разочарована от избора му ли?
Тя отново го изгледа, без да отговори. Зад тях се появи една жена.
– Ето ви и вас! Аз съм Каръл, секретарката на г-жа Либи. Тя ме помоли да ви разведа из апартамента, да ви запозная с произведенията на изкуството. Колекцията й е много специална.
Каръл беше прехвърлила петдесетте – стегната и делова. Протегна ръка. Клод притегли Мариана до себе си и каза:
– Ще ни доставите удоволствие. – Каръл се обърна и попита: – Да поканим ли и майка ви с нас? Тя винаги се е наслаждавала на картините.
– Не е необходимо – отвърна Клод. – Разбирам, че няколко пъти е била тук с Александър Фелдмън. Нека сме само тримата.
Той стисна ръката на Мариана по-силно и когато се обърна към нея, улови някаква тъга дълбоко в тъмните й очи.
Апартаментът беше огромен. Минаваха от стая в стая, изумени от онова, което виждат. Клод се сети за молбата на Софи. Помисли си, че трябва да записва нещата, за да може после да й разкаже по телефона. Но с Мариана до себе си не си направи труда. Трудно беше да извика образа на Софи тук, младото й, сериозно лице, излъскано и чисто, както подобава на добре възпитано швейцарско момиче. Стоеше съвсем близо до Мариана, ръцете му бяха в постоянен контакт с тъканта на дрехата й, докато я насочваше от стая в стая. Показваха им ценни картини – маслен портрет на една принцеса от Ханс Холбайн-младши, серия рисунки на Рафаело, цял рафт със скулптури от Цикладите, венецианска библиотека с няколко картини на Каналето, един Уислър, един Джон Сингър Сарджънт и две плажни сцени от Уинслоу Хоумър, към които, разказа им Каръл, г-н Либи питаел особена любов.
– Той беше от Мейн; имаха къща на Соъмс Скуеър. Аз лично едва го познавах – когато дойдох да работя тук, той вече умираше, – но винаги е казвал, че Хоумър му говори.
Мариана мълчеше, обвила ръце около кръста си. Клод я гледаше втренчено, като се преструваше, че разглежда изкуството по стените, а всъщност изучаваше профила й и силно изрязаното виолетово деколте. Тя омекна малко.
Имаше също портрети на предците на семейство Либи –облечени в бели ризи с рюшчета и черни палта. Имаше една танцьорка на Дега, един decoupage на Матис. Каръл влизаше в изтощителни подробности за това кой кога какво е купувал – откъде и от кой търговец.
Появи се прислужник, който се поклони леко и обяви:
– Дами и господа, вечерята е сервирана.