В трапезарията декоративен полилей в злато и стъкло блестеше над масата и между картините с цветя на Реноар и Фантен Латур висяха старинни златни скоби за свещи. Масата бе сервирана с луксозни ленени комплекти, сребърен сервиз, който сякаш бе изработен за гиганти, кристални винени чаши и изискан порцелан, чиито флорални мотиви отразяваха тематиката на маслените платна наоколо. Щом влязоха в трапезарията, Каръл се оттегли, преди да са имали дори възможност да й благодарят.
Двамата Розел заеха места от двете страни на г-жа Либи, вече настанена начело на масата, миниатюрна в троноподобния си стол. На лицето й бе застинала усмивка, а около него се виеше огромен ореол от неподвижна руса коса. Клод с неудоволствие установи, че Мариана е настанена в другия край на масата; по-нататъшен разговор беше невъзможен. Поне можеше да я гледа, може би да улавя погледа й от време на време. Зачуди се дали и тя би искала да е настанена до него. Г-жа Либи се приведе и потърси вниманието му. Оттатък, отдясно на Френсин, седеше известната руска челистка Зина Падрова, вече над осемдесетгодишна. Отдавна оттеглила се от сцената, тя се радваше на голямо уважение като учител. Той веднага я позна. Беше видял как прегръща Мариана, преди да седнат за вечеря. Фелдмън му беше разказвал безумни истории за Падрова. Беше буйна, шумна и пълна с първична, непотушима жизнена сила, на която Фелдмън се възхищаваше. Виждаше се, че сигурно е била изключително привлекателна. Вече бе подхванала някакъв виц – „...и аз му казах: никога вече!“. Всички около нея избухнаха в смях.
Г-жа Либи помоли за тишина и благодари на гостите, че са дошли, после предложи тост an die music и за „нашите почетни гости“.
Щом свърши, Клод стана и благодари на домакинята за приема и вечерята, която предстоеше. Той вдигна чаша към нея, после се обърна към Мариана и я повдигна още малко, срещайки погледа й.
Вечерята започна. Прислугата, понесла сребърни подноси, бързо влизаше и излизаше със saumon en galee, агнешки бут, пюре от орехи и табла с блестящи препечени зеленчуци. Тези сложни ястия в поканата бяха описани като проста, следконцертна вечеря. Но пък, спомни си Клод развеселен, г-жа Либи бе нарекла и апартамента си „високо гнезденце“. Очевидно имаше проблем с чувството за пропорция. Това можеше да се дължи, помисли си той, или на възрастта, или на богатството.
Сега г-жа Либи втренчи очи в Клод и не ги отместваше. Майка му изобщо не му помогна. Тя беше потънала в разговор със Зина Падрова за Александър. Щеше му се да може да чуе какво си говорят, толкова напрегнато се водеше той. От време на време Клод хвърляше поглед към другия край на масата, докато учтиво отговаряше на въпросите на г-жа Либи: да, все още живее в Лугано, да, възхищава се от вила Сербелони в Беладжио и разбира се, от вила „Д’Есте“. В един момент забеляза, че очите на майка му са плувнали в сълзи и мадам Падрова й предлага салфетка. Не можеше да си представи какво са си говорили. Майка му рядко плачеше в негово присъствие, но след смъртта на Фелдмън често бършеше сълзи от бузите си.
– Трудно е – казваше му – да загубиш такъв стар приятел. Един ден ще видиш. Човек се чувства толкова сам.
Клод забеляза, че в другия край на масата Мариана с лекота бъбри, смее се и позволява на сервитьорите многократно да й пълнят чашата. В един момент разказа някаква история за баща си – за времето, прекарано с Пабло Казалс в Прад, и за това как ядосал маестрото, като флиртувал със селските девойки и ги водел на пикник на връх Канигу. Всички се заливаха от смях. Тя не беше срамежлива, нито пък й липсваше самоувереност. И категорично не желаеше да срещне погледа му отново.
Когато приключиха с десерта, Уилям Розен попита дали някой е забелязал, че флоралната аранжировка на масата странно съвпада с тази на картините по стените.
– А, вие разкрихте тайната ми – възкликна г-жа Либи и плесна с ръце. – Винаги изчаквам да видя дали някой ще забележи. Флористката има постоянна заповед да възпроизвежда Реноар и Латур. Това е моят малък тест и вие, сър, тази вечер печелите.
Всички аплодираха пианиста и разгледаха красивите цветя – както на масата, така и на стените. Тогава г-жа Либи се изправи и даде ясен знак, че е изтощена, че е готова да се раздели с тях. Клод погледна часовника си. Беше два часът след полунощ.
При вратата на асансьора той приближи до Мариана и й каза:
– Имам още няколко дни в Ню Йорк, преди да тръгна на турнето. Бих искал да те опозная по-добре, Мариана. Чувствам как животът на двама ни се преплете благодарение на Лебеда и на всички неща, които споделяме. Ще вечеряш ли с мен утре вечер?
– Тримата ли? – тя го изгледа от упор.