Той се приближи още и прошепна, тъй като майка му идваше.
– Не. Ще резервирам за двама там, където пожелаеш.
Сега тя не се поколеба.
– Кафе „Люксембург“ в седем и половина.
– Благодаря, Мариана. A demain.
ПЕТА ГЛАВА
Мариана
След като си тръгна от партито в два и петнайсет, Мариана даде бакшиш на портиера, който и извика такси, пъхна се в него и се тръшна на тапицираната с винил задна седалка. „Копеле“, промърмори тя неколкократно. „Абсолютно копеле.“ Шофьорът, разтревожен, я изгледа в огледалото за обратно виждане. Без да му се извини, тя му даде адреса си. Колко очевидно беше, че Франсин Розел е идвала често в Америка с баща й, че двамата са имали общи приятели и любими ресторанти, а вероятно и хотели в града. А той й беше писал, че тя никога не е идвала тук. Лъжи – дори когато е писал последното си писмо до нея!
Дали изобщо е обичал някого истински? Сещаше се само за един човек, към когото Александър се бе отнасял с абсолютно уважение и нежност. Това беше собствената му майка, баба й Роза. Към нея беше всеотдаен. Когато тя беше жива, пътуваха, цялото семейство, за да я посещават в старческия дом в Олбъни, който той плащаше. Виждаха я толкова често, колкото позволяваше натоварената му програма. Тръгваха с колата и излизаха от града по Труей, оставаха само за следобеда. Мариана се чувстваше тъжна и уплашена в старческия дом. Старци в инвалидни колички по коридорите се бореха за вниманието й или пък спяха с увиснали беззъби ченета. Самата Роза беше с бистър мозък, макар че към края на осемдесетте си години беше ослепяла.
– Всичкото онова плетене от младостта й на лоша светлина... – оплакваше се гневно Александър на Пилар. – Баща ми я карал да работи непрекъснато, за да събере капитал за бизнеса си.
Той сядаше до нея, държеше й ръката, разказваше й за концертите си и й четеше на глас рецензиите. Невиждащите очи на Роза винаги се пълнеха със сълзи, когато идваше време да си тръгват. Александър й казваше точно кога ще дойдат пак и тя винаги му отговаряше:
– Дано имам късмета да съм още тук.
Може би наистина бе обичал майка си, помисли си тя. Но не беше съвсем сигурна.
Сутринта след концерта се успа. Когато се върна у дома изтощена, захвърли роклята върху малкото столче в ъгъла. Тя се плъзна на пода, възвишение от тафта, с изританите отгоре обувки. Докато се събуди, късата утринна светлина, за кратко осветила стаята, се бе преместила нагоре. Спалнята й едва побираше огромното легло, което беше купила, щом се върна от „На път към Суан“ след смъртта на Александър. Над главата й висеше картина от апартамента на родителите й, единствената, с която Александър пожела да се раздели, когато Пилар умря. Тя беше любима на майка и – пейзаж от Хаим Грос, подарък от вдовицата на художника, стара нейна приятелка. Мариана протегна ръка към нощната лампа, включи я и погледна часовника. Единайсет и половина.
Спомни как Клод бе дошъл зад гърба й на партито предната вечер. Напорист беше, прелъстителен и самоуверен – качества, които винаги й се струваха неустоими. Приятно й беше да я докосва някой привлекателен мъж, преди още да му е дала разрешение за това. Край прозореца предишната нощ тя направи стъпка назад и се притисна в него. Усети как той се вдърви. Гледайки лицето му, отразено в стъклото, едва се сдържа да не се обърне и да го целуне. Направо пощръкля, излезе от контрол, макар че външно остана хладна към него. Сега, когато го извика в съзнанието си, дишането й се учести. Прокара ръце по голото си тяло под завивките. След време се насили да стане от леглото, за да си направи кафе.
Клод щеше да занесе Лебеда в Швейцария, след като Фернан приключеше с реставрирането му. Беше и казал това. Зачуди се колко ли дълго ще отнеме да свърши тази работа. Възможно ли е никога повече да не успее да свири на него? Това не биваше да се случва. Обладана от копнеж, тя вдигна телефона и звънна в „Баум и Фернан“, за да си направи уговорка.
Същия следобед Мариана взе метрото до Петдесет и седма улица и тръгна пеша на изток към магазина на търговеца. Влезе в магазина и веднага усети опияняващата му миризма. Като дете често посещаваше тези помещения. И сега, за миг, усети колко силно й липсва баща й – да го държи за ръката, да стои близо до него и да слуша странния акцент, злободневния брътвеж за стари и нови търговци в Европа и Америка, за цената на инструментите по аукционите, за стойността на определени цигулки, виоли, виолончела; за това кой е реставрирал или „опраскал“ нечий инструмент и в коя работилница. Имаше смях и клюки, мнения за пукнатини в тялото и пренагласяне на звука, за качеството на поправките. И Мариана, слушайки, се беше обучила.