Мариана сведе поглед и не пророни дума.
– Наградата за моята щедрост, твърдеше баща ти, щяла да дойде след неговата смърт, когато стана твой посредник при продажбата на виолончелото.
– Той ти плати всичко, което ти дължеше, нали – отвърна тя рязко. – И по онова време нямаше представа, че повече няма да свиря. Аз разбирам неговия избор.
– Добре тогава, и двамата сте направили правилния избор – кисело отговори Баум. Беше раздразнен и тя виждаше, че не й вярва. – С Розел сте сполучили обаче. Видя ли рецензиите в „Таймс“ за снощния концерт?
Той й подаде страницата за изкуство и Мариана прочете една, трябва да се признае, великолепна рецензия. Тя наблягаше доста върху музикалното наследство от баща й и възхваляваше Розел за емоционалната му интерпретация на Брамс: „едновременно безупречна и страстна, екзалтирана и сдържана“. Наричаха го основен – „предполагаемо основният“ – европейски талант на този инструмент. „И за да компенсира музикалният свят загубата на Александър Фелдмън, имаме късмет, че Клод Розел се е загърнал в мантията на своя ментор на концертния подиум.“ Двамата Розел ще има какво да празнуват, помисли си тя с подновена неприязън.
– Хубава рецензия. Всичко, за което човек може да си мечтае – рече Мариана. – И аз се наслаждавах на изпълнението. Той е изключителен челист в традицията на Фелдмън. – Тя му върна вестника и стана да си върви. – Ще се върна скоро, Ханс. Все още има да се взимат решения относно копията.
Наясно беше, че не му предлага нищо. Копията почти нямаха значение без големия Лебед.
– Остани още малко да ми опресниш паметта. Дай да видим – има девет копия тук, в моя списък. Чакай да викна и Пиер при нас. Той знае много повече за копията от мен, след като е работил по тях и ги е настройвал толкова много пъти. Сега ще му позвъня.
След минути Пиер Фернан се яви в офиса на Баум.
– Здравей, Мариана – той й изпрати въздушна целувка. – Чух, че си дошла да посвириш на Лебеда. Как го намираш?
– Non-pareil, както винаги.
– Тя се нуждае от фейслифт – смигна й той. – На определена възраст на всички ни е нужно това – Пиер говореше за инструментите като за хора и им придаваше род – Лебеда беше жена. – Аз мислим, че стане много по-красива, като я реставрирам.
– Обсъждаме копията, Пиер. Какво можеш да ни кажеш за тях?
– Копията – те са от друг калибър, естествено, но са достатъчно добри като инструменти, на които да се свири. Мнозина млади челисти ще са щастливи с кое да е от тях – особено като имат родословието, отпечатъка на Фелдмън върху себе си. В крайна сметка те си имат своя стойност – някои повече, други по-малко. Мисля, че най-добър е твоят Вилом, Мариана, както за окото, така и за ухото, макар че, естествено, сега ти говори французин с неговото френско мнение. Защо не ги донесеш тук, да посвирим на тях заедно и да решим какво трябва да се направи? Надали искаш да ги задържиш всичките?
– Аз с удоволствие ще ти помогна – обади се Баум.
– Копията са в къщата на баща ми в Беркшир – отвърна тя.
– А, онуй хубаво място, „На път към Суан“ – усмихна се Фернан. – Какви хубави спомени имам от визитите ми там през годините! Връщала ли си се, откакто той почина?
– Не. Сърцето ми се свива при мисълта да се върна, откакто затворих къщата през януари. Спомените са твърде пресни – тя пое дъх. – И кога Клод Розел ще занесе челото в Швейцария?
– Дал ми е обещание да го остави при мен, докато довърша реставрацията му, както бе пожелал баща ти. Ще отнеме няколко месеца. После той ще се върне за него. Но недей да страниш, скъпа. Преди всичко ти трябва да бъдеш съдник за моята работа. Младият мосю Розел едва ли има база, за да направи сравнение. Винаги си добре дошла да идваш да ме гледаш как работя по него.
– Да, на всички ще ни бъде приятно Лебеда да остане още малко в Америка. Не бързай с него, Пиер – рече Баум и се засмя.
На път за вкъщи тя реши да мине край апартамента, който бе споделяла с Антон по време на шестгодишната им връзка. Спомените от онези години едновременно я успокояваха и й причиняваха болка. Апартаментът се извисяваше над Линкълн Сентър в една блестяща стъклена кула с изглед към река Хъдзън и се намираше на зашеметяващо висок етаж. Имаше огромна холна площ и две малки спални, обърнати на изток към изгряващото слънце. Антон бе покрил стените безразборно с платна на съвременни руски художници и бе оставил останалата част от декора на Мариана. Впоследствие тя разбра, че на него много не му пука за обкръжението, стига да им е удобно и да притежават музикална уредба от най-високо качество. Постоянно слушаше музика, седнал край масата в трапезарията с партитура пред себе си и молив зад ухото.