В ъгъла са сложени два калъфа за виолончело, и двата затворени. В центъра на стаята, върху изтъркания персийски килим, стоят два стола един срещу друг. Върху малка масичка има метроном и пепелник, пълен с цигарени фасове. Великият каталунски челист Пабло Казалс, осведомява я баща й, пушел лула, докато свирел. Когато отворили челото на маестрото, твърди Александър, намерили кибритени клечки и тютюн, и една стара монета, която била паднала през ефовете и тракала вътре.
Тя се смее.
– Но ние ще бъдем много по-внимателни със Сребърния лебед, нали? – казва й той. Поръчва й да седне на стола, срещуположно на неговия, после отива до един от калъфите и внимателно изважда онова, което нарича „своето богатство“, голямата любов на живота му. – Говоря само за музиката, разбира се – добавя. – Ти си любовта на живота ми, ако се отнася до хората.
– А мама? – пита тя. Той не отговаря.
Докато носи страдивариуса към нея, Александър обръща инструмента ту наляво, ту надясно срещу утринното слънце. Лакът му блести в топли златисто-оранжеви нюанси. Той поглъща, но и генерира светлина, изпраща проблясъци от слънчеви лъчи по стените.
– Красиво е, нали, миличка? – казва и повдига Лебеда към нея. – Хайде да открием нашия таен знак.
Мариана изучава двете двусантиметрови сребърни фигурки, гравирани върху издатината на тъмния охлюв: два еднакви медальона с изображението на лебед с разперени криле над дървените ключове. Гравировката, макар и дребна, е сложна. С тях е свързана една история, която той често й разказва. Един художник на име Бенвенуто Челини, много известен италианец, използвал образа на лебед за сребърната фигурка, която направил за декорирането на някаква солница. Някак си някой я изрязал оттам и на Страдивари му подарили малките лебедчета. Когато правел този инструмент, той втъкал металния профил на птиците в резбования дървен охлюв.
– Затова го наричат Сребърния лебед. Това станало през 1712 г. Можеш ли да си представиш – повече от петдесет години преди Америка да се превърне в Америка. И сега това невероятно чело, това произведение на изкуството ми принадлежи... ни принадлежи.
От едната страна на огледалните образи инициалите на самия Александър са част от дизайна – добавени към филиграна, върху перата на крилото са гравирани буквите AF. Баща й и е разказвал, че само трима в света – тя, той и майка й – знаят за съществуването на тези добавени знаци. А човекът, който ги е изработил (тук той снишава глас), е отнесъл тази информация в гроба. Тъй че това е нашата семейна тайна, нашият скрит знак и начинът, по който ти, Мариана Александра Фелдмън, винаги ще разпознаваш истинското виолончело. Има много грозни патенца, казва Александър, но един истински, автентичен Лебед. Той настройва инструмента.
Сега тя наблюдава дългите пръсти на баща си, докато настройват дървените ключове. Щом свършва да го настройва, той поставя блестящия Лебед между коленете й и прикляква до нея на килима. Гали бузата й. Тя е зашеметена.
– Хайде, ангелче мое, свири красиво за татко си – и се изправя. – Един ден ще наемем „Карнеги Хол“ и ще изберем същата дата, на която аз дебютирах през 1945 г. Това случайно съвпада и с рождения ти ден – припомня й той. – Двайсет и седем години по-късно се появи ти на абсолютно същата дата. Това е нашето магическо число.
Мариана се чуди дали би желала толкова да се напъва навръх рождения си ден, но не го прекъсва. Прекрасно знае тази история.
– Ден, който никога няма да забравя – продължава той. – Дебютът ми. Така помня и рождения ти ден.
– Тази година няма да бъдеш тук – прошепва тя, но Александър се е зареял във фантазиите си.
– Ще идем в „Бергдорф Гудмън“, за да ти купим някоя зашеметяваща рокля и ти ще си избереш цвета. Много ще се гордея с теб, нали? – той подхваща нежно брадичката й, лицето й е почти опряно в неговото. Тя не отговаря.
– Помни и не забравяй – повтаря той. – Един ден ще свириш на Лебеда.
ПЪРВА ГЛАВА
Мариана, 2010
Зимата беше сурова и дълга: сняг, дъжд, внезапно размразяване, после пак сняг. Най-сетне към средата на април земята се изчисти. Мариана пътуваше към Бостън, за да се види с адвоката на баща си. Щом самолетът кацна на „Логън“, тя придърпа високите си до коляното кожени ботуши, закрепи косата си с шнола от кост на костенурка и върна книгата в чантата „Ермес“ между краката си. Идваше от Ню Йорк само за един ден и не носеше багаж. Мъжът от отсрещната страна на пътечката, с когото бе разговаряла набързо, докато се качваха на борда, я наблюдаваше най-безсрамно. Висока почти метър и осемдесет, тъмна и ъгловата красавица, тя бе свикнала с подобно внимание; мъжете я заглеждаха откакто се помнеше. Скръсти крака и ги долепи до таблата пред себе си, после се облегна назад. Въздушните течения, беше ги предупредил пилотът, можеше да се окажат силни. Турбуленцията не я притесняваше.