Двамата с Антон използваха това гнезденце винаги когато се засичаха в Ню Йорк. Когато той пътуваше, тя се чувстваше в безопасност там, като си представяше присъствието му. А когато тя заминаваше на турне, нужно й беше само да извика в паметта си апартамента, за да се почувства у дома.
Малко след като Мариана го срещна за първи път, Пиетовски получи сърдечен удар. Лекарите го накараха да се откаже от тежката храна, тютюна и алкохола. Когато, на двайсет и пет, тя го срещна повторно, той беше слаб и трезвен и нямаше никакъв спомен от първата им среща.
Докато живееха заедно, Мариана го наблюдаваше с тревога.
– Изпи ли си хапчетата за сърце тази сутрин? – попита го веднъж, след като излезе на ослепителната слънчева светлина от приглушения сумрак на спалнята им.
Антон се бе привел над партитурата на менделсоновата симфония, с чаша чай до ръката му. Същата вечер щеше да дирижира. Той вдигна очи и засия насреща й.
– А, най-после, ето я моята красавица, моето изгряващо слънце. Не, не съм си взел още лекарството. По ми е приятно, когато ми го носиш ти и ми го даваш в устата.
– Но тогава какво правиш, когато ме няма наоколо? – попита го тя и се засмя.
– Предпочитам да получа сърдечен удар и да умра!
– О, за бога – рече тя и тръгна към него. Отпусна се в прегръдките му. С огромна нежност той я целуна и я заведе на дивана.
– Хайде сега, седни тук. Аз ще донеса кафето. Когато спиш толкова дълго, липсваш ми да си говорим.
– Ти ми говориш така или иначе, говориш насън. Цяла нощ.
– И какво казвам?
– Lento, allegro, con anima, andante – не знам. – Мариана му се усмихна и го потупа по ръката. – Все дирижираш.
– Трябва да казвам Appassionato – пошегува се той, – когато лежа до теб. Сега сядай, аз направя кафе.
Сам той предпочиташе чай, затова никога не се научи наистина да прави кафе – по пода на кухнята разпиляна смес, в чашата й също. Запарката му беше или брутално силна, или водниста, но тя я пиеше с благодарност и в двата случая. Когато пътуваше и живееше в хотели, Антон звънеше на рум сървис сутрин и щом сервитьорът се появеше със закуската на масичката с колелца, той се забавляваше да пита Мариана, с много официален тон, как си пие кафето, сякаш това беше първата им нощ заедно и едва я познаваше. Тя му отговаряше:
– О, маестро Пиетовски, моля ви, със захар и мляко – и двамата се кикотеха, след като сервитьорът си тръгнеше.
Мариана се просна на дивана и зачака кафето си. Антон се върна с гадната сутрешна запарка и се настани в краката й. Вдигна ги в скута си и започна да масажира стъпалата.
– Така, съкровище мое, мое яйце на Фаберже, ще дойдеш ли на концерта ми довечера?
– Разбира се – отвърна тя. – Обичам теб и обичам Менделсон. Не би могло да е по-добре.
– По-добре би било никога да не напускаме тази апартамент, просто да седим тук, да правим любов и музика.
– Какъв романтик си – усмихна му се тя в отговор, – но напълно съм съгласна. Това би било божествен живот.
– О, но, Мариана, светът ще бъде лишен от твоя талант. Без повече концерти. Това няма да е толкова добро. Всички ще ми се сърдят. Ще казват: „Този старец, той ни открадна светлината. Открадна скъпоценното, красотата от нашия живот“.
Тя постави чашата си върху ниската масичка и като свали със замах крака от скута му, го прегърна с две ръце през врата. Вгледа се в очите му и каза тържествено:
– Антон, ти си скъпоценното тук. Ти ме накара да разбера какво значи да се чувстваш обичана и ценена, да бъдеш уважавана за таланта си... ти си моят гений и аз съм щастливката... каквото и да стане нататък.
– Но какво ще стане, скъпа? Какво би могло изобщо да стане?
Тя се отдръпна и се вгледа в лицето му, но не отговори. На двайсет и седем почти не й бяха останали илюзии. Не се беше отказала от собствения си апартамент с нормиран наем; в крайна сметка той си имаше съпруга.
В седем и четирийсет и пет тя нахълта в Кафе „Люксембург“4. Не бе имала намерение да кара Клод да чака, но не успя да намери такси. Този следобед си избръсна краката и изми, намаза с крем, парфюмира и излъска всеки сантиметър от тялото си, после внимателно избра дрехите си. Цялата сияеше, когато се втурна в ресторанта, оглеждайки тълпата около шумния бар отдясно. Не видя Клод, който с височината си би се откроил веднага. Нервно огледа салона. Ето го, седнал на маса в далечния ъгъл, с обърнат стол, така че да може удобно да кръстоса крака. В едната си ръка държеше питие, а в другата – мобилен телефон. Щом я видя, той веднага го затвори и се изправи, докато келнерът я водеше към масата. Чувстваше се развълнувана, дори прекомерно. Той издърпа стола й, най-близкия до неговия, и тя си поръча джин с лед.