– Много ли обичаше баща ми? – попита го тя една сутрин.
– Той винаги е бил специален за мен. Честно да ти кажа, докато не пораснах достатъчно, за да мога да осъзная какъв велик музикант и учител е той, какъв късмет имам да уча при него, чаках с нетърпение посещенията предимно заради това, че винаги пристигаше с кутия шоколадови еклери. Малки, от пекарната в Монтаньола – в бяла кутия с връв, която ми позволяваше да развържа.
– Колко мило! – саркастично го сряза тя. Той сякаш не забеляза.
– И го харесвах, защото правеше майка ми щастлива. Странно, че едно дете може да установи това, но наистина ми се струваше толкова по-различна, когато той ни гостуваше – по-весела, по-лека, по-отпусната с мен. Двамата много се смееха – продължи Клод, – много повече, отколкото тя се смееше с баща ми. Майка ми обичаше да се забавлява, да излиза. Често съм си представял, когато тя и баща ти излизаха вечер, че отиват да танцуват в някое кабаре. Баща ти се обличаше толкова стилно. Притежаваше такава светска елегантност – за мен той приличаше на кинозвезда. И ти ли се чувстваше по този начин?
– О, да. Изглежда, е имал такъв ефект върху всички. Целият беше изтъкан от чар – красив, бохем. Въпреки това си беше едно момче от Олбъни.
– Какво е Олбъни? Не знам. Какво означава да си от Олбъни?
Тя прокара пръсти през къдриците му.
– Само, че не е бил изложен на нещо много повече от музика като дете. Родителите му били собственици на магазин, емигранти, евреи от Виена. Обожавали музиката и осигурили на децата си уроци, но не са си представяли за сина си живот, обвързан с нея. Собственият му баща ненавиждал тази идея. Искал децата му да имат сигурните професии на средната класа. Та се наложило Александър да се освободи от този живот. Отишъл сам в Ню Йорк. Останалото знаеш...
– Да – отвърна той, като притисна ръката й между дланите си. – Разбира се, като малко момче чувах толкова много за теб от баща ти. Например знаех, че това мистериозно момиче на име Мариана свири добре на виолончело, изключително добре, по-добре от това, на което аз можех да се надявам.
Тя се изправи на лакът.
– А твоят баща?
– Какво за баща ми?
– Той харесваше ли Александър? Бяха ли приятели?
– Отношенията им бяха много сърдечни. Не си спомням да е бил често наоколо, когато идваше баща ти. Но не мисля, че са били студени един към друг. Баща ми беше твърде зает, дирижираше из цяла Европа и обикновено пътуваше, когато твоят баща идваше. Майка ми в тези случаи си оставаше у дома, за да мога да си вземам уроците. Мисля, че мосю Фелдмън винаги е бил повече приятел на майка ми.
– Смятам, че си прав.
Табелката „Не безпокойте“ остана на вратата. Подготвяйки се за концертното турне, Клод поддържаше ръцете си във форма и свиреше, като изключваше звука на инструмента. Упражняваше Кодали и Бах и разбира се, концерта на Шуман. Мариана – с чаша кафе в ръка – лежеше гола на леглото, слушаше внимателно и критикуваше техниката му. Клод разпозна наставленията на баща й в думите й и в начина, по който ги изказваше. Присъствието на Фелдмън в стаята беше почти осезаемо.
– Не припирай през този пасаж: трябва да променяш темпото, да правиш всяко връщане към рефрена малко по-различно. Не бива да мързелуваш, нито за секунда.
Той опита пак.
– Не бива винаги да подсилваш началото на фразата – казваше му тя. – И недей да свириш повтарящите се фрази по един и същи начин. Използвай въображението си. Говори ми на езика на музиката. – А ако някой пасаж излизаше добре, му извикваше: – Браво! Точно така!
Двамата изключиха мобилните си телефони. Когато обаче излизаше, за да купи цветя или вино, Клод звънеше на Софи и оставяше съобщения, надявайки се тя да не отговори. Имаше няколко съобщения от Франсин, която си беше у дома в Лугано. Накрая той й се обади. Каза й, че не може да говори дълго.
– За къде бързаш толкова – попита майка му. – Ако не се лъжа, в Ню Йорк е осем и половина сутринта.
– Упражнявам се, маман. По цял ден се упражнявам тази седмица. Знаеш, че трябва да се подготвя за това турне.
– Добре, няма да те безпокоя – с неохота каза тя.
– Благодаря.
Вън, по тротоарите на града, Клод се чувстваше сякаш загубил посока. Бързаше обратно към хотела. Никога досега не бе изпитвал това усещане, че някой важен за него човек липсва, когато беше сам. Това го безпокоеше.