Клод и се обади два пъти – от Лос Анджелис и после от Портланд. Прочете й с гордост звездните отзиви за концертите си. Беше поставил началото на американската си кариера. Разговорите им бяха кратки. Той почти не я питаше как прекарва времето си и я обсипваше с истории от пътуванията си. „Америка е огромна и скучна, и провинциална в по-голямата си част – пошегува се той, – но пък има някои прекрасни концертни зали. И тук-там красиви жени, като ти си един от най-ярките примери.“
Тя му каза, че скоро ще ходи в „На път към Суан“.
Той като че ли се обезпокои.
– Защо трябва да ходиш?
– За да сложа в ред имота – въздъхна Мариана. – Къщата има нужда от поправки. Има цели кашони със сидита и стари винилови записи. Има девет копия на Лебеда и един господ знае колко на брой музикални поставки и метрономи, и стари лъкове от твърд конски косъм; подаръци и трофеи, обложки на албуми и почетни грамоти в рамки. Вещи, пълно е с вещи. Имаш късмет, че още не си се сблъскал с това, Клод. Кариерата на баща ми обхваща три четвърти век и той е запазил абсолютно всеки предмет.
– Колко ще останеш? – И след пауза: – И сама ли ще ходиш?
– Да. Ще ида сама и ще остана, докато ми стане твърде тъжно и неприятно да понасям повече. Знаеш ли, една приятелка предложи просто да изхвърля всичко. Твърдеше, че достатъчно съм направила за него.
Клод прозвуча шокиран:
– Но, естествено, ти няма да направиш това, нали?
– Доста съм уморена вече да превръщам живота на баща си в своя работа – отвърна тя суховато. – Но не, не бих могла да го сторя.
– Убеден съм, че документите и партитурите са ценни. Някоя библиотека ще ги поиска – той помълча известно време. – Може би бих могъл да дойда при теб за няколко дни.
– Мислех, че трябва да бързаш обратно за Швейцария?
– Разполагам с малко време да те посетя, но само ако имам дисциплината да се подготвям за следващите си концерти, докато съм при теб. Трябва да ме принуждаваш да работя. Така или иначе винаги съм искал да видя „На път към Суан“. Баща ти говореше за него много често.
Мариана почувства прилив на радост.
– Ще изчакам и ще ида там, след като свършиш турнето. И ще те бия с камшик, ако не се упражняваш.
– Бих го приел с удоволствие.
Разбраха се, че той ще дойде след последното представление в Балтимор и тя ще го вземе от летището в Олбъни.
– А, Олбъни – въздъхна той.
Мариана подкара към Стокбридж в една ясна пролетна утрин. По-лесно й беше да се завърне в „На път към Суан“, разположен високо на планинския склон и далеч от града, като знаеше, че Клод ще дойде при нея. Винаги се беше чувствала нервна, когато оставаше сама на това отдалечено място. Докато паркираше колата си до стария кадилак на Александър и отключваше къщата, обгърна я вълна на страх и тъга. Тя вкара челото и куфара си в антрето и се разходи из къщата, изучавайки всяка стая от прага й – снимките и картините, и планинския изглед, – сякаш там бе опънато плюшено въже, което й пречеше да влезе по-навътре.
Същия следобед тя посрещна Клод на аерогарата. Прегърнаха се и забързаха към колата. Докато караха през Олбъни, покрай извисяващите се кули на държавните офис сгради, Клод попита:
– Сега, къде по-точно е роден баща ти?
Когато тя му отговори, че няма представа, той остана безмълвен.
– Не сме на поклонническа мисия, скъпи.
Пресякоха реката Хъдзън. Градът свърши и преля в провинциален пейзаж. Клод се възхити на околността – живописните бели дъсчени къщи, църквите, ниските стобори, откритите поля, които се повдигаха постепенно към подстъпите на планината. В далечината се появи връх Грейлок. Град Уилямстаун, обади се той, му се струвал почти толкова добре поддържан, колкото и швейцарско село.
След като зави на юг по национален път номер 7, тя го попита:
– Колко можеш да останеш?
– Не съм сигурен, около седмица, не повече.
Той сложи ръка върху крака й и го погали. Останаха мълчаливи известно време, докато прекосяваха градчетата на Беркшир. Клод забеляза табела за Тангълуд и я попита дали може да го посетят.
– Някога свирила ли си там?
– Разбира се – отвърна тя. Щеше й се вече да са пристигнали в къщата, та да може да притисне тялото си към неговото, да пробие тънката мембрана, която сякаш ги разделяше след две седмици раздяла. – Години свирих в ученическия оркестър, свирех камерна музика и вземах уроци всяко лято, първо с учениците на баща ми. По-късно, както знаеш, отидох да уча при Йанос Старкър в Университета на Индиана.
– О, да, Старкър. Как реагира баща ти, когато реши да станеш ученичка на Старкър? Все ми се струва, че в музикално отношение двамата имат много малко общи неща.