– Баща ми се панира и се раздразни, но в същото време се гордееше, че съм била приета в класа на Старкър – тя млъкна.
– Много често беше такъв – впечатлен, но едновременно с това изпълнен с неприязън, почти като мой конкурент, и всичко това заедно. Трудно откривах начини да го задоволя, да постигна успех. С едната ръка той подсилваше вярата в собствения ми талант, но с другата я порязваше.
Тя се концентрира в пътя пред себе си.
– Когато бях малка, очакваше от мен да посещавам майсторските му класове, но ако се обадех за нещо, дори само за да изразя мнение, което съм го чувала да развива поне хиляда пъти, той рязко ми се опълчваше в това публично обкръжение, за да ме унизи, нищо че повтарях собствените му идеи. Не биваше да си присвоявам дори един ват от неговата светлина под прожекторите. А същевременно ме напъваше за постижения, да градя популярност, но само като наследник на неговия собствен талант.
– С което определено си известна – нежно каза Клод. – Но после спря да свириш.
– Пътувах много, изнасях рецитали и свирех в оркестри. Накрая, през 2002 г., ме сметнаха за достатъчно важна, за да се появя в соло проява тук с Бостънската филхармония, за да свиря концерта на Сен-Санс. Но шест месеца преди концерта трябваше да го отменя. Както можеш да си представиш, това накърни популярността ми.
– Мога да си представя.
– Наистина нямах избор, макар никой да не го вярваше – тя поспря. – Баща ми със сигурност не ми вярваше.
– Какво се случи?
– Не искам да говоря за това. Не още.
Макар че не искаше да разказва на Клод, Мариана си спомняше изключително ясно началото на края на соло кариерата си. В края на 2001 г. пристигна във Франкфурт за едно изпълнение на концерта на Елгар със Симфоничния оркестър на франкфуртското радио. Антон щеше да дирижира и оттам двамата щяха да заминат в Италия за кратка ваканция, преди той да иде да види жена си в Москва. Налагаше й се да приема тези негови визити, тъй като нямаше избор.
В съблекалнята и вечерта на концерта, тъкмо бе нахлузила блестящата си рокля, когато някой почука на вратата. Обърна се и видя, че Зина Падрова наднича вътре с блеснали светло-сини очи.
– Мога ли да дойда вътре, миличка? Преди концерта? – тя вече влизаше в малката стаичка. Пълното й тяло бе облечено в елегантна тъмночервена рокля, скъпоценностите й, изключително ярки, блестяха върху ушите и шията й. Носеше дългото си визоново палто, което захвърли върху стола до вратата.
– Разбира се.
– Дойдох да имам един миг насаме с теб, но няма да стоя дълго. Помня как човек иска да се подготви в главата – тя се чукна по главата и се усмихна. – Ето – и тръгна към Мариана, – помогна ти да затвориш роклята отзад.
– Прекрасно е, че те виждам, Зина; какво те води във Франкфурт? – Мариана пак се обърна към огледалото. Мъчеше се да се наведе, тъй че доста по-ниската от нея Зина да може да достигне закопчалките. Мадам Падрова се огледа из малката стаичка.
– Трябва да взема стола, Маруша, за да те достигна. Знаеш ли – заговори и доверително тя, – никога не съм носила бельо, когато свирех на концерти.
Мариана я погледна изненадано.
– Толкова по-удобно, а и под всичките тия пластове плат в тези огромни рокли кой ли би успял да открие нещо интересно?
– Но не те ли гъделичкаше?
– О, да. Но приятно – тя се усмихна палаво и Мариана се засмя, като отметна назад главата си. Дългите вълни на косата се плъзнаха над рамото и. Щом свърши със задачата си, мадам Падрова отстъпи крачка и се възхити на бронзовата копринена рокля, която блестеше дори тук, на приглушената светлина на съблекалнята.
– Знаеш ли, миличка – продължи тя, – преди много години често ходех в „Бергдорф“, за да пробвам концертни тоалети, и исках стол, който поставях пред тристранните огледала. После, след като вече бях сложила роклята, сядах и си разкрачвах краката колкото се може повече, за да съм сигурна, че челото ще влезе вътре. Веднъж имаше една нова консултантка в магазина, която ме видя в този момент и много възмутено ми каза: „Мадам, тук, в „Бергдорф Гудмън“, не допускаме подобна клиентела“, и изтича да намери управителката. – Мадам Падрова избухна в смях и пощипна Мариана за ръката. – Можеш да си представиш колко беше ядосана шефката, като видя, че става дума за мен. „Глупачка – смъмри тя момичето, – това е голямата руска челистка мадам Зина Падрова. Ти изобщо знаеш ли какво представлява челото?“ Нещастното момиче избухна в сълзи. Беше толкова смешно. Завинаги съм запомнила тази история.
Мариана се усмихна и погледна нервно към часовника на стената. През мръсното, пожълтяло стъкло успя да види, че моментът за излизането й на сцената наближава, чуваше бурните аплодисменти за Антон и оркестъра, докато той завършваше встъпителната част. След малко ще дойде нейният ред. Обърна се към огледалото, за да си среше косата и да нанесе слой червило, което никога не биваше да се слага, преди да се облече роклята.