Мадам Падрова се пресегна за палтото си и тръгна към вратата.
– Сега си тръгвам, Мариана, и ще се върна след това. Приличаш на богиня. Баща ти би бил страшно впечатлен, ако можеше да бъде тук и да те слуша. Давай, скъпа. Ще говорим по-късно.
Вратата се отвори със замах и Антон, в концертен фрак и попиващ с изгладена кърпичка челото си, профуча край мадам Падрова, като й кимна в движение. Подаде ръка на Мариана. Тя взе вилома и лъка, провря се през тясната врата, докато гостенката й се отдръпна, за да й стори място. Минути по-късно диригентът я доведе на сцената и отстъпи назад, когато публиката стана на крака, за да й ръкопляска. Членовете на оркестъра барабаняха с лъковете си по стойките и тропаха с крака.
Мариана премижа срещу яркото сценично осветление и се усмихна, като съвсем леко се поклони, за да не си развали роклята. Обута с високи токчета, тя се отправи към стола си на повдигнатата платформа точно под тази на Антон и спря, за да стисне ръката на концертмайстора и да приеме окуражителното целуване на ръка от страна на Антон, който вече се беше качил на подиума, но и така бе почти колкото нея на височина. След като публиката утихна, тя погледна към него, вдигна лъка и кимна. Антон стартира оркестъра за встъпителните фрази на концерта на Елгар.
Преди Александър имаше един ученик, чаровно момче от Полша на име Стефан, който можеше да забавлява хората, като имитираше изпълнителските особености на всички големи челисти. Беше страхотен имитатор. Баща й често го караше да забавлява учениците му по време на майсторските класове. „Това е доста поучително – беше и обяснил насаме. – Виждаш колко глупаво можеш да изглеждаш на сцената, ако не си мериш жестовете. Цялото това усмихване, смръщване и сключване на вежди, тананикането и размахването на ръце – то отвлича вниманието и е лишено от достойнство. И в случай че си мислиш, че Стефан не ме имитира от страх, трябва да те уверя, че не е такъв случаят. То е, защото аз не съм добър обект и тъй трябва да е и с теб. Човек трябва да контролира изражението на лицето и да ограничи маниерниченето до минимум, за да не дава на такива клоуни материал за работа. Трябва да свириш сдържано, за да може публиката ти да се концентрира върху музиката.“ Мариана добре беше научила този урок.
На сцената тази вечер тя свири без излишества, независимо от изключителната си концентрация. Само с едно кимване към Антон от време на време и с почти непрекъснато затворени очи, тя използваше силата на мускулестите си ръце и гръб, за да извлече мощен звук от вилома. Изпълнението й беше майсторско, нюансирано, чувствено. Когато свърши, доволна от представянето си, тя пусна широка усмивка към слушателите си, като се поклони дълбоко във всички посоки към станалата на крака публика. Антон слезе, за да я прегърне.
Публиката крещеше и подсвиркваше. Това беше наградата й, постигнатата мечта. Да получи такава благодарност и висока оценка, бе зашеметяващо. Но напоследък страдаше от спад в увереността си, че ще стигне до този момент безпроблемно. Колкото повече пътуваше, толкова по-важни бяха концертите, в които я канеха да свири, и толкова повече я завладяваха страхове, освен когато беше с Антон, на когото имаше доверие и чието присъствие на сцената с нея я успокояваше.
В началото тяхната връзка беше обект на безкрайни одумвания. Сега, след пет години, никой друг освен баща й не го беше грижа. Той сякаш се чувстваше изолиран от старото си приятелство с Антон и ревнуваше от Мариана заради нейното възхищение към него. Беше му също така неприятно как тя очевидно го бе изместила на концертния подиум на Антон. За това се чувстваше виновна, но пък баща й вече беше на осемдесет и една. Беше направил достатъчно голяма кариера.
След Елгър и многократното й връщане на сцената по искане на публиката двамата с Антон се оттеглиха за почивката всеки в съблекалнята си. Тя беше свършила. На него му предстоеше Симфония № 3 във фа мажор на Брамс. Тя си сипа висока чаша с ледена вода и разкопча роклята си, макар да не я съблече. После се настани на стола и затвори очи, за да възпроизведе в главата си изпълнението. Щом музиката на сцената се поднови, тя чу, че се чука, и мадам Падрова пак изникна на вратата.
– Може ли? – попита я.