Мариана я покани с жест. С най-топли думи по-възрастната жена я поздрави за превъзходното представяне. После издърпа стол и седна срещу Мариана, колене в колене. Взе ръцете и в своите и се взря в лицето и.
– Идвам да ти кажа нещо, скъпа моя, което може да знаеш или да не знаеш още, но трябва да го научиш и макар да си мислиш, че не е моя работа, аз винаги съм те обичала, още от много малко момиченце, и все още е така. Ти си дъщерята на най-добрата ми приятелка.
Мариана се усмихна топло.
– Да, знам. И аз те чувствам близка.
– Чух по безкрайни руски клюкарски канали, че Антон най-сетне ще доведе жена си в Америка. Наел апартамент за нея и за себе си в Ню Йорк. И чух също, че тя го накарала да обещае, че се отказва от любовната връзка с теб.
Мариана се сепна.
– Нищо не ми е казал за това, Зина. Защо да не ми каже, ако е истина?
Мадам Падрова зарони дребни сълзи от съчувствие.
– Защото, като повечето мъже, той е страхливец, щом стане дума за подобни неща. И защото те обича. Това винаги твърдял. Но е женен от толкова години, а и обича жена си също. Тя е по-стара от теб, макар и не толкова стара като него. Обича и дъщерите си и техните бебета. Няма да я напусне.
– Разбирам – тихо продума Мариана. – Ако е вярно, трябва да ти благодаря, че ми каза.
– Вярно е. Искаш ли да говориш, Маруша?
– Не. Не сега. Не още – тя вдигна очи. – Споменала ли си за това пред баща ми?
– Разбира се, че не. Ти трябва да научиш първа – мадам Падрова си събра нещата и след като я целуна, остави Мариана в слабо осветената стая.
Същата вечер след концерта тя и диригентът присъстваха на приема. В хотелската си стая те опаковаха багажа си. Щяха да прекарат следващите три дни заедно в Италия, да вземат късен нощен полет до Милано. Мариана сгъна бронзовата рокля в куфара си и се преоблече в джинси. Мълчеше, докато Антон бъбреше за Брамс, който тя, потънала в мислите си в съблекалнята, не беше чула. Взеха такси до аерогарата и се отправиха към чакалнята на първа класа. Антон пъхна куфарите им в шкафа за багаж до входа и Мариана, понесла челото, тръгна да търси място, за да се настани. Чу как Антон се смее от сърце, обърна се и го видя да разговаря с някакъв непознат. Мъжът държеше кутия за цигулка. Когато се върна при нея, Антон потъна в стола си и й се усмихна.
– Знаеш ли, човек се чувства като че е в нечий хол из тези летищни клубове. Най-често в тях срещам стари приятели напоследък – други музиканти, идват и си отиват, всички пътуват. Само миналата седмица срещнах на аерогара в Цюрих диригента Бернар Розел и сина му Клод – обещаващ челист, но не толкова добър като моята Маруша. Тези клубове са като малки салони, като зали за камерна музика. Тук трябва да свирим концерти – той се огледа и се разсмя. – И разбира се, никакви пиана.
– Надявам се да не срещаш повече хора днес – каза тя и стана, за да му донесе чай и да си направи пакетче горещ шоколад. Като се върна, постави чашата му на масата между двата стола и избърса с ръка трохите отгоре. После седна до него.
– Антон, Зина Падрова дойде да ми каже, че скоро ще доведеш жена си в Америка. Вярно ли е?
Той я погледна тъжно и сведе олисяващата си глава. Разтрепера се, а когато пак вдигна очи, изглеждаше страшно разстроен.
– Да, ангелче мое, моя Маруша, така е. Тя не биваше да ти казва. Смятах аз да ти го кажа в Италия.
Мариана му повярва.
– Олга искаше дойде отдавна. Кариера и не я държи вече в Москва. И макар децата и внуците да остават там, тя е готова да бъде с мен и да пътува, за да ги посещава. Знаеш, аз остарявам, а тя не толкова по-млада от мен. Време е да се погрижим един за друг. А ти, ти си толкова млада. Не е редно да се грижиш за още един старец.
– Тя много ли ти е ядосана заради мен?
– Ще ми прости, ако приключим, ако наистина скъсаме. Женени сме от много години, повече от четирийсет. Мисля, тя знае колко те обичам. Избра да остане в Москва, когато аз дойдох в Америка. Ще го преживее.
– А аз? – тя започна да плаче, чакайки отговор. Той бавно закима с глава утвърдително. – Да, ангелчето ми, ще се оправиш. Имаш всичко – красота и талант, и страст. Ти си специална жена, Маруша; ще бъдеш обичана. Много обичана.
– Антон, ти си ми дал толкова кураж, вяра в себе си. Как ще я имам без теб?
– Ще я откриеш и тя ще стане твоя собствена – успокои я той. И винаги ще ме имаш в сърцето си и аз теб в моето.
Тя притисна ръката му до сърцето си. Изведнъж той се развесели:
– И само помисли колко щастлив от това ще бъде баща ти.
Двамата седяха така безмълвно, докато се качиха на самолета за Милано.
Мариана подмина Тангълуд и продължи надолу по шосе номер седем. Клод отвори прозореца си, за да вдиша планинския въздух.