– Колко оригинално – успя единствено да вметне той.
– Вие, американците ... – рече Клод и се усмихна. Стана от дивана. – Толкова много я величаете тази ваша съвсем кратка история. – Той посочи с ръка към челата и добави: – Това ще остане за утре.
Хвана Мариана за ръката и я поведе обратно по стълбите към стаята, където му бе казала да си остави куфара и виолончелото. Без да чака повече, я вкара в леглото.
ОСМА ГЛАВА
Клод
Онова, което Мариана чувстваше като липса, за Клод бе приятно присъствие. Докато тя го развеждаше из къщата, сякаш можеше да чуе гласа на учителя си. В голямата спалня на закачалката още висяха чифт тиранти. Клод с любов приглади завивката на леглото, като че ли старецът всеки момент можеше да се върне за следобедната си дрямка. На масата в трапезарията почти бе готов да повярва, че маестрото току-що е станал от нея, след като е хапнал от същото задушено и е пил от виното, което двамата с Мариана сега споделяха. Миризмата в антрето, усещането, което оставяха килимът и дъсченият под, текстурата на гипсокартона и пердетата, бяха неща, доскоро принадлежали на Фелдмън, които той сега също притежаваше.
Телефонът звънеше доста рядко и никой не се отбиваше, нито ги посещаваше. Никой не знаеше, че са там. Мариана приготвяше вкусни малки пиршества за двама. Пиеха вино от избата на Александър. За обяд хапваха остатъците, поднесени върху одеяло за пикник в градината, вън до стария празен басейн. Когато времето позволяваше, дремваха заедно на топлото майско слънце.
Клод, който толкова скоро трябваше да си тръгне, я искаше цялата. Искаше я във всяка стая, във всеки ъгъл на къщата. Искаше през тази седмица да погълне всичко, което можеше, от Мариана и от баща й, да сподели, да стане част от легендата на това място и собственика му. Докато той се упражняваше, по негово настояване тя седеше с него и подлагаше на критика свиренето му. Искаше и последната капка, и най-малката частичка от прозрението на своя учител, пренасочено към него чрез собствената му дъщеря.
Всеки следобед тръгваха да скиторят из окъпаните в слънце, сладко уханни земи, изобилстващи на птици, цъфнали люляци и момини сълзи. Оставаше сам единствено когато тя се оттегляше всеки ден в някое далечно кътче на „На път към Суан“, за да не я чува той, и свиреше на своя Вилом. Тогава проверяваше мобилния си телефон, за да види колко обаждания е пропуснал от майка си и от Софи. Не им отговаряше. Не искаше да прекъсват онова, което имаше тук. То скоро щеше да свърши.
Към края на седмицата се обадиха на Мариана от Тангълуд – покана за вечеря в имението на Кусевицки, „вечеря-прелюдия“ за дарителите и спонсорите по случай откриването на сезона. Извиниха се, че я канят тъй късно. Току-що научили, че се е върнала в „На път към Суан“. Като чу за поканата, Клод спомена, че би било забавно да идат на тържеството заедно.
– Кога ще бъде то? – попита я.
– През уикенда, след като си заминеш – тъжно отвърна тя.
– Наистина много жалко. Тъй бих искала да се запознаеш с каймака на Тангълуд.
– Но смяташ ли, че би било удачно да дойда с теб?
– Разбира се. Та ти си Клод Розел, най-изтъкнатият ученик на Фелдмън.
Нима му се подиграваше?
Но Мариана го хвана за ръката.
– Как ми се иска да можеше да дойдеш.
Той се замисли. Всъщност не беше наложително да се връща в Швейцария толкова бързо. В крайна сметка той наистина се упражняваше тук, а и нейните наставления бяха безценни. Може би щеше да срещне хора, които можеха да го ангажират за концерт в Тангълуд. Клод реши да отложи заминаването си. Резервира нов обратен полет до Лугано и си осигури още десет дни в къщата на маестрото. Щеше да се наложи по някакъв начин да обясни това на майка си и Софи.
– Сякаш са ми отложили присъдата – коментира Мариана. – Още десет дни, преди да ми нанижат примката на врата! – радостта й му достави удоволствие. Нищо чудно пък и аз да споделям тази радост, помисли си той. Нима се влюбвам?
Имението на Кусевицки бе разположено на един склон на осем километра от „На път към Суан“. Входната алея беше изпълнена с коли. Докато пристигнат, настъпи здрач. Клод я прегърна през кръста, докато двамата се взираха в обширната панорама на Централен Беркшир и пронизващите небето силуети, както бяха застанали на високото място, откъдето се простираше гледката.
На тържеството ги посрещнаха сърдечно. Никой не беше виждал Мариана от месеци. Тя го представяше с думите: „Талантливият ученик на баща ми Клод Розел. Той ми е на гости, за да помогне с документите и ръкописите на Александър. Трябва да направим разбор на това, което ни е оставил. Надявам се някой ден да чуете изпълнение на Клод“.