– На деветдесет си, татко – казваше му тя. – Естествено, че зрението ти ще отслабва. И моето е увредено, а още нямам четирийсет.
– Направо детенце.
– Само в твоите очи, а както сам признаваш, те не са особено добри – тя чукна чашата си в неговата. – За твое здраве.
– О, Мариана, нямаш представа – нямаш представа дори какво е да си на деветдесет. Сам съм останал от своето поколение, всичките ми приятели са мъртви и скъпата ти майка вече я няма – тук той поспря за по-голям ефект. – Поне ушите са ми останали.
– А те щяха да са още по-добри – скастри го тя, – ако носеше проклетото слухово апаратче за шест хиляди долара, което настояваше да купим.
– Чувам музиката и без него. Какво друго ми е нужно да чуя?
– Ще чуваш онова, което ти казвам.
Той се засмя.
– Да. Ето сега вече имам причина да го изхвърля.
Тези обиди преливаха от нежност и любов. Но невинаги беше така. Преди той често я притискаше и тормозеше. Първо беше казал, че няма да й бъде учител, твърде често го нямало вкъщи. След като реши, че не съществува друг достатъчно добър, я пое. Не можеше да понася, когато критиките към свиренето й, които обилно раздаваше, я разплакваха. Направо побесняваше. Не разбираше ли тя какъв подарък й прави? Не беше ли наясно, че един велик артист трябва да бъде корав? Свидливо раздаваше похвали, но бързаше да критикува всички нейни музикални идеи, които не идваха от него или пък за които се досещаше, че произлизат от Старкър.
В отношенията с публиката си Александър проявяваше невероятен чар и остроумие. На учениците си предлагаше поддръжка, даваше им назаем пари и инструменти, пишеше препоръките им за работа, подготвяше ги за рецитали и често ги канеше в „На път към Суан“ през лятото. Но станеше ли дума за уроци, ставаше строг. Можеше да проявява ужасна жестокост, избухваше като вулкан. Наговаряше всичко, което му минаваше през ума, колкото и да беше гадно и неоправдано. Често го беше дочувала откъм студиото; беше тираничен, рязък и лишен от такт, но винаги, винаги прав. Учениците му го боготворяха, ала и се страхуваха от него; връщаха се отново и отново, от големи разстояния, за да се обучават.
Но той не им беше баща. Решението да стане първокласна солистка било предварително взето вместо нея поради големия й талант, твърдеше Александър, и тя трябваше да носи отговорност за този талант.
„Аз ти дадох този талант – заявяваше той. – Не ми го хвърляй обратно в лицето!“ А веднъж, по време на един особено труден урок, когато бе посмяла да се опълчи срещу съветите му, и беше казал: „Никога не съм те искал. Не исках дете. Не си нищо друго освен албатрос – нещо, от което майка ти имаше нужда“. Това се беше запечатало неизлечимо в съзнанието и.
Един път изявленията му я объркаха тотално. Александър често твърдеше, че жените просто не са талантливи като мъжете – не било предвидено жените да имат голяма кариера в музиката. Нямали нито творческите заложби, нито издръжливостта. Този живот бил твърде труден. Те не можели да бъдат щастливи или удовлетворени, ако нямат съпруг и деца. „Разбира се, ти си по-особен случай – казваше й в заключение. – Ти си моя дъщеря – огледално мое копие. Двамата с теб сме си лика-прилика, от един дол дренки.“