В последните години, когато очите му вече отслабнаха, тя му четеше. Малко от сферата на литературата го интересуваше, но я молеше да му чете новините и страницата за изкуство от „Ню Йорк Таймс“ всеки ден. Двамата се натъжаваха от лошите отзиви за музиканти, които познаваха, а дори и за онези, които им бяха непознати, ако рецензиите бяха достатъчно неприятни, за да породят съчувствие.
„Кои хора биха го направили, Мариана? – казваше Александър раздразнено. – Кой би искал да е музикант? Работиш с години, през цялото си детство, овладяваш един инструмент и се упражняваш всеки ден от живота си, за да ти каже някой тъпанар, че не си добър, или пък че си бил, но вече не си, или че интерпретацията ти на еди-кое си е повърхностна, твърде бърза, твърде бавна, фалшива. Чувстваш се унизен, бесен, но няма какво да сториш. И кой всъщност е бил идиотът, написал въпросната рецензия? Някой, дето преди е писал за спортните рубрики!“ – той буквално плюеше от възмущение. „Ах, каква ужасна работа. Вдигаш си главата над земята само за да стрелят по теб.“
Мариана въздъхна. Той не вярваше в думите си. Достатъчно наясно беше какви награди може да пожъне човек от една успешна музикална кариера.
„Трябва да бъдеш силна – продължаваше той обвинително. Тя забелваше очи. Макар че той самият беше получил само няколко лоши отзива през живота си, спомняше си всяко жило от всеки един от тях, дума по дума – и те продължаваха да го разтрисат дори четирийсет-петдесет години по-късно. – Никога не си била достатъчно силна, миличка. Нямаш самоувереност. Трябваше повече да приличаш на мен. Желязна.“
„Да, трябваше“ – съгласяваше се тя.
„Не знам какво се случи с теб“ – казваше й и кимаше тъжно с глава.
В началото смела и уверена на сцената, в края на двайсетте си години тя бе започнала да губи самочувствието си. Удоволствието от пътуванията намаля. Стресът от представленията, непрекъснатият поток от непознати, с които трябваше да вечеря късно след концертите и които я въвличаха в безсмислени разговори, мъжете, които се мъчеха да я прелъстят – всичко това й отне желанието да гони голяма международна кариера, както и безмилостните критики на баща й за концертите, които посещаваше, макар че те не бяха много. Той беше ангажиран със собствената си програма и освен това отказваше да посещава нейни концерти, ако се организираха в зала, където самият той не е бил ангажиран. Тя започна все повече да изпитва страх преди концерт. След като Антон я напусна, преди всяко изпълнение се парализираше от страх, главата й се замайваше от паника. Черни петна се мержелееха пред очите й. Сърцето й биеше до пръсване. Нищо не помагаше – нито психотерапия, нито лекарства, бисове на крака или пък блестящи отзиви.
През зимата на 2002 г. отиде сама във Вашингтон, за да свири концерта на Дворжак с Националния симфоничен оркестър, първият и по-голям концерт, откакто Пиетовски се бе върнал при жена си. Макар че баща й и предложи да свири на Лебеда, предпочете вилома. Все по-суеверна, тя следваше непрекъснато усложняващи се ритуали, които й даваха увереност, но пък я караха да се чувства все едно е полудяла. Опаковаше роклята си в три едни и същи торби за химическо чистене, завързани с кадифена панделка; носеше със себе си познати предмети, за да ги постави край леглото си в хотелската стая; ядеше само определени храни в определено време и четеше едни и същи стихове на глас в следобеда преди излизането си на сцена. Бяха и предписали бета-блокери, за да й помогнат да е спокойна, но тя не ги пиеше, защото бе убедена, че ще попречат на концентрацията й и ще я направят по-отнесена.
Сутрешната репетиция във Вашингтон мина добре. Диригентът имаше усет към нейното свирене и й направи комплимент за интерпретацията. Концертната зала беше празна и настроението – отпуснато. Беше свирила Дворжак много пъти. Но в течение на следобеда започна да усеща как губи контрол.
Същата вечер, докато излизаше на сцената с челото в ръка, облечена в смела червена рокля, усети как я заля вълна на световъртеж. Светлините бяха твърде ярки, сцената се люшна пред очите й Беше ужасяващо. Объркана, тя спря и се подпря на инструмента. Членовете на оркестъра се обърнаха да гледат излизането й, а публиката стана на крака да я приветства. Мъчейки се да запази присъствие на духа, тя се отправи директно към стола си, без да се ръкува с концертмайстора и диригента, ужасяващо нарушение на обичая. Дишаше тежко. Диригентът изчака, докато вдигне лъка си, за да му даде знак да започне. След пет минути свирене, тя загуби нишката на музиката и не успя повече да я намери. Беше потънала в пот. Диригентът спря оркестъра и я погледна обезпокоен, като предложи да подхванат музиката отново от някое удобно място. Но тя не чуваше оркестрантите, толкова силно бучаха ушите й. Засрамена и отчаяна, стана, за да напусне сцената, но припадна, докато минаваше покрай цигулковата секция. Някой подхвана виолончелото й, а тя се свлече на пода. Музикалният свят се наелектризира при новината за проваления концерт. Мариана бе спешно откарана в болница, където лекарите не откриха нищо тревожно.