Александър беше в Европа, за нейно голямо облекчение. Тя се върна в Ню Йорк и отиде директно в апартамента на родителите си, защото не бе в състояние да отиде сама в своя. Влезе тихо, остави на пода куфара и челото си и тръгна към стаята на майка си. Пилар лежеше в болничното си легло, по отслабналото й лице играеха бледи слънчеви лъчи, тръбите на кислорода бяха прикачени към нея. Следобедната сестра седеше тихо на един стол близо до леглото, докато Пилар спеше, но щом Мариана влезе в стаята, се изправи и застана до нея.
– Майка ти не се справя добре, Мариана – продума тя. – Все по-объркана става и дишането й не е добро. Радвам се, че се върна у дома – и после напусна стаята.
Мариана придърпа един стол и склони глава към леглото на Пилар. Хвана ръката на майка си, но реакция не последва и тя се разрида.
– Моля те, слушай. Моля те, помогни ми, мамо. Имам нужда от теб – огледа лицето на майка си и заговори още по-припряно. – Изслушай ме. Имам нужда от помощ. Мамо, искам да умра. Татко толкова ще се засрами от мен. Толкова ме е срам, абсолютно се провалих. Опозорих и двама ви.
Пилар отвори очи. Загледа се с празен поглед в дъщеря си, потупа ръката й и пак заспа.
Престарелият келнер донесе на Мариана коктейла, куцукайки към масата и през салона. Тя си спомни, че помогна на баща си да иде в мъжката тоалетна онзи последен път, когато бяха дошли да вечерят, и го изчака отвън пред вратата. Той доста се позабави и накрая я помоли да влезе вътре. „Опиках се, Мариана – призна й. – Какво да направя? Ужасно ли изглежда панталонът ми?“ Тя го накара да се завърти бавно на ярката светлина в тоалетната и го увери, че никой няма да забележи. Забеляза малко влажно петно върху лявото му бедро. „Нищо не е, татко. Никой няма да забележи. Но може би ще се чувстваш по-сигурен, ако носиш нещо като памперс, когато излизаме – заради себе си, за да не се притесняваш.“
Той я погледна с изгарящ поглед. „Никога, никога!“
„Кажи го три пъти, и ще цитираш „Крал Лир“.“ Но Александър не регистрира препратката и не се засмя.
На път към масата Александър я хвана за ръката. „Знаеш колко много те обичам, миличка, и колко съм ти благодарен за помощта. Ти си моята сладка дъщеря. Какво бих правил без теб? Винаги си била в центъра на живота ми.“
Дай му половин чаша мартини, помисли си тя, и веднага става сантиментален. Но бедняците не могат да избират. Точно както и майка й, щеше да вземе колкото любов й предлагаха и да се помъчи да повярва. Вдигна чаша към него. Това беше последната им вечеря в ресторанта.
През седмицата, след като Клод замина, Мариана се срещна в Манхатън с Хенрих Баум. Беше й оставил съобщение, с което я канеше да вечерят в „Бела Роса“, един модерен ресторант на Лексингтън Авеню. В осем същата вечер го откри, кацнал на високото столче край бара, да си пийва вино. Махна й, когато влезе, и тя тръгна към него.
– Радвам се, че те виждам. Изглеждаш добре. Какво ще пиеш?
Тя си поръча коктейл „Сайдкар“. След тишината на Стокбридж отекващата шумотевица на тълпата край бара я блъсна неприятно.
– Съжалявам за Лебеда, Мариана. Току-що идвам от търг, където една цигулка „Амати“ получи рекордна цена. Тези страхотни инструменти непрекъснато си качват стойността.
– Ами, нека се надяваме, че същото ще се случи и с по-новите – тя му подаде папката с документи, описващи всички копия на Лебеда, и двамата обсъдиха стойността и качествата на всяко от тях. След второто питие Баум я прегърна и я попита – нали в крайна сметка бяха стари и близки приятели – дали иска да си легне с него. Не беше първият път, в който я питаше.
– О, за бога, Ханс, та ти се възползваш от едно сираче – тя го отблъсна, разсмяна. – Все едно да спя с чичо си! Интересно, но непрепоръчително.
– Какви скрупули, Мариана – отвърна той раздразнено. – Ти сякаш винаги си харесвала по-стари мъже.
– Върви по дяволите, Ханс – скастри го тя. Управителят ги покани на масата им. Мариана, с широки крачки, като щъркел, тръгна пред търговеца на инструменти. Въведоха ги в полукръгло сепаре, където двамата се отпуснаха върху меки червени кожени възглавници. Сервитьорът ги попита дали искат по още едно; тя отказа. Ханс имаше нещо на ум, виждаше се, затова искаше главата и да е бистра.