– Само вода, моля.
Баум си възвърна достойнството и поръча бутилка „Пулини-Монтраше“. Накрая, след като дълго изучава менюто, рече:
– Знаеш, че имаше разни клюки за баща ти...
– Да?
– За любовните му афери. Не може да не си ги чувала, докато растеше. Той много привличаше жените, беше изключително харизматичен. Беше известен Дон Жуан. Хората все го коментираха, но никой не знаеше каква точно е истината.
– Да, любопитно е, нали ? – тя извърна поглед. – Другите сякаш винаги се интересуват от любовния живот на хората на изкуството, на звездите. Не знам защо го намират за толкова вълнуващо. Ако баща ми беше имал всички връзки, които му приписваха, нямаше изобщо да има време да свири на виолончело. Всичко това бяха неоснователни слухове, които нараняваха майка ми.
– Аз се притеснявах единствено за теб. Ти загуби нещо, което трябваше да бъде твое, Мариана. Как ще осигуриш бъдещето си?
– Имам банковите му сметки, всички притежания и имотите му в Беркшир. Не ме е оставил да бедствам. Ще бъда наред. Ще се върна към преподаването – тя докосна ръката му. – Ханс, това всъщност не е твоя работа. Твоята задача е да продадеш копията.
– Добре. Но моля, кажи, когато решиш да стане моя работа. Ще чакам – Баум направи знак на сервитьора. – Би ли желала да си поръчаш, скъпа?
Тя приключи вечерята колкото може по-бързо, като се оправда с умора. Не спеше добре, откакто Клод си тръгна. Не беше й се обаждал. Преди да спре такси тръгна нагоре по Лексингтън Авеню, за да се отърси от неприятното чувство от вечерта, прекарана с Баум и мина покрай Еврейския младежки дом на Деветдесет и втора улица. През есента преди деветдесетия му рожден ден приятели и музиканти бяха почели Фелдмън с концерт там. Стотици присъстваха. Показаха филм за живота и кариерата му – филм, в който той изобщо не споменаваше за съществуването на Пилар и Мариана. В полунощ двамата с баща й взеха такси до хотела си. Той беше пил твърде много шампанско.
– Миличка – заяви, като я потупа по ръката, – през целия си живот съм искал само едно нещо за теб.
Мариана стаи дъх. Какво е искал? Дали е успяла, или се е провалила да удовлетвори неговото желание?
– Исках, преди да умра – довърши той, – да ме видиш почетен по начина, по който тази вечер ме почетоха, за да знаеш колко високо съм бил ценен.
ДЕСЕТА ГЛАВА
Клод
Построена от стомана и стъкло, сградата, в която бе апартаментът на Клод, се извисяваше над каменните постройки на стария Лугано. Клод поздрави портиера, влизайки във фоайето. Взе асансьора до дванайсетия етаж, извади ключа си от кутията на виолончелото и отключи вратата, като остави чантата и шлифера си в антрето. Подпря челото на пианото „Стейнуей“ – върху него бяха натрупани купчини партитури и една кристална чаша, на чието дъно имаше утайка от пресъхнало червено вино – и се почувства доволен, че си е у дома. Беше отсъствал повече от месец.
Стаята грееше на утринното слънце, големият прозорец не беше засенчен. Два стола, заедно с пултовете, стояха край пианото и това му припомни, че в деня, в който тръгна за Бостън, беше свирил трио за пиано. Колко неща се бяха променили оттогава!
Полетът му мина без премеждия и той спа през повечето време, но се чувстваше изтощен. Както беше обещала, Франсин му бе поръчала кола от летище „Малпенса“. Искаше да почине и да си вземе душ, преди да отиде да обядва с родителите си в Монтаньола. Толкова много хора – Мариана, Софи, майка му, баща му, импресариото му, приятелите, концертната му публика – се домогваха до вниманието му. Натоварваха го техните очаквания. Мечтаеше да остане сам.
Пийна малко дегазирана минерална вода от отворената бутилка в хладилника. На мраморния плот до мивката намери бележка от Джина, икономката му, написана на италиански с детски почерк: „Господине, вдигах телефона, докато бях тук, щото той звъни толкова много. Мислех, че сте вие, дето ми се обаждате, но беше госпожица Софи. Баща ви също звъни да каже, че не може да ви види за обяд утре, като пристигнете. Трябва да му се обадите в студиото. Добре дошли у дома“.
Той въздъхна раздразнен. Франсин ще бъде сама вкъщи. Довлачи куфара си в спалнята и изсипа съдържанието му на пода. Леглото беше безупречно оправено, завивката – гладка като стъкло. Полегна.
Колкото и да се стараеше да поддържа интерес към живота на околните, Клод често ги забравяше, когато те не присъстваха. Осъзнаваше, че това е недостатък, но трудно можеше да го поправи. Когато беше сам, в главата му присъстваше само музиката, техниката на виолончелото и изискванията на най-належащите пътувания и изпълнения. С челото той живееше най-пълноценния си живот. Може би защото беше единствено дете и родителите му не бяха млади, то беше най-близкият му приятел. Беше започнал отрано и толкова бързо потъна в изучаването на музиката, та знаеше, че сигурно е изпуснал някои други страни от младостта си. Каквито и да са причините, поради които един млад човек избира музиката и тя става доживотната му страст, докато други искат да се освободят от нея, призванието на Клод беше ясно още от петгодишна възраст. През всичките години от детството си, когато наградите му бяха лични – безбожни часове на упражнения сам в стаята, – той никога не бе пожелал да е на друго място, никога не погледна часовника, освен за да се увери, че е оставил достатъчно време за домашните си и скучните задължения за училището.