– Изобщо не ми е тъпо тук. Имам доста работа, свързана с грижите по теб. Обикнах нашия живот в Стокбридж и освен това, винаги мога да се върна в Ню Йорк за няколко дни, ако започне да не ме свърта.
Старият мъж бе обзет от безпокойство.
– Нали не планираш скоро да си тръгваш? Става ми много самотно, като ме оставяш тук със сестрите, дето никога нямат нищо интересно за казване, а и не могат да направят прилично мартини – тя се засмя и стана, пресягайки се за чашата му. На отсрещната стена в огромното огнище гореше малък огън.
– Не, няма да те оставя. От месеци не съм имала и една причина дори да се връщам в Ню Йорк за друго, освен да проверя апартамента си. Оставам тук, татко.
Навън беше тъмно и коледните светлинки, които тя беше закачила по вечнозелените растения пред къщата, осветяваха новия сняг. Нямаха такава украса, когато беше дете и идваха в тази къща в Беркшир за празниците. Родителите й не я одобряваха.
– Ние сме евреи в крайна сметка – казваше майка й. Но сега тя беше умряла, а баща й се наслаждаваше на искрящото им представление. Огромно коледно дърво, отсечено от техния двор, стоеше в предния салон. Под него тя слагаше подаръците, които всеки ден пристигаха за Александър от приятели, студенти и фенове. Имаше много. Той нямаше търпение да дойде коледната утрин и често я питаше още колко дни трябва да чака.
– Отивам в кухнята, за да ти направя питие и да се погрижа за вечерята – заяви тя и се наведе да го целуне по главата.
– Защо не посвириш малко? Подходящ момент е – и нагласи инвалидния стол с гръб към масата, като сложи спирачките. Сребърния лебед беше върху индийския шал, който покриваше рояла. Мариана му го донесе. Натърка с колофон лъка. Той засвири с гръб към огъня, докато тя прибра празната чаша и тръгна към кухнята.
Мариана отиде в килера, отвори стъклените вратички на шкафа и извади бутилките с джин и с вермут. Напълни сребърния шейкър с лед и внимателно отмери съставките на мартинито, после сипа за себе си чаша бяло вино. Откакто майка й почина, бяха прекарали толкова много вечери по този начин, сами или с компания, зиме и лете. Мариана управляваше красивата стара къща, даваше вечери и тържества за музикантите, които свиреха в Тангълуд, канеше на гости приятели, студенти и бивши колеги, някои от своите също. Бе летяла с него на десетки концерти „за сбогуване“, за майсторски класове и състезания, за фестивали в Пуерто Рико, Германия, Испания, Франция, Корея, Китай, Япония и Аржентина. Но през последната година той се умори, стана по-крехък, разсеян. Зрението му се влоши. Не търсеше компания, но нея държеше до себе си.
На Мариана й се струваше истинска ирония на съдбата, че животът, който сега споделяше с Александър, беше всичко, за което бе си мечтала майка й. Все по-отчаяна, тя го беше чакала да се умори от пътуванията и концертирането, да се върне вкъщи, да започне нормален живот с нея – живот като този, споделени вечери край камината, лежерни разговори, хванати ръце, докато гледат звездите над планината. Много й беше мъчно, че майка й не дочака тази нова сладост у него, лековатия хумор и нежността, която той проявяваше през последните няколко години. Нямаше ги вече ужасяващите гневни изблици, яростта и егоизма, който тероризираше нея и задушаваше Пилар. Имаше един любвеобилен старец, който се нуждаеше от нея. Майка й бе умряла твърде рано.
Нощната сестра на Александър хапваше вечерята си на масата в кухнята. Усмихна й се и леко повдигна вежда, като видя второто мартини на таблата, но не каза нищо. Старецът трябва да си има своите дребни удоволствия, всички бяха съгласни с това. Мариана се върна в хола, сложи чашите на масата и седна. Александър свиреше Сюитата на Бах в сол мажор, онази, която най-добре си спомняше. Очите му бяха затворени. Звукът на Сребърния лебед като резониращо течно злато изпълваше стаята и вибрираше в гърдите й. Докато слушаше и отпиваше от виното си, представяше си Лебеда в кремонското ателие от 18. век, където бе създаден; виждаше друг старец с четка в ръка, който с умели движения нанася лака пласт след пласт, докато самият инструмент не се превръща в блестящ източник на светлина. Това съкровище, предавано през вековете, и в момента притежание на Александър Фелдмън, скоро щеше да е нейно.
Най-добрите виолончела си имат имена. Спомни си някои от тях: Баса на Испания, Гор-Бут, Пиати. Често ги наричат на хората, които са ги притежавали или свирили на тях: Бата, Графиня Стейнлайн, Паганини, Серве, Дюпор, Давидоф. „Може би – често и казваше Александър, – това ще стане един Фелдмън. Може един ден да носи моето име.“