Франсин го очакваше. Клод се изкачи по каменните стълби и тя отвори със замах вратата. В антрето имаше цветя – ярки гербери, любимите му, долавяше се и познатият мирис на къщата: почистващ препарат за мебели, пресен хляб и кафе. От старото стерео се лееха мазурките на Шопен. Прозорците бяха отворени за летния въздух. Майка му, с престилка на червени и бели райета, вдигна ръка да докосне главата му.
– Сигурно си уморен, шери.
– Да, няма да стоя дълго днес. Имам нужда да спя.
Тя го дръпна в къщата.
– Наистина, Клод, много ти е претоварена програмата. Трябва да освободиш време за почивка.
Въздържа се да й припомни, че тя беше тази, която уговори днешната среща и му попречи да си легне директно в леглото. На кръглата маса в дневната беше наредила кана с кафе с две порцеланови чаши и най-различни сладкиши: pain au chocolat, кроасани със сладко, резени сирена.
– Тъй като си бил цяла нощ във въздуха – рече Франсин, – реших, че сигурно би предпочел закуска вместо обяд.
– Чудесно – той се усмихна. – Мечтаех си за хубаво кафе.
Изведнъж той се трогна от вниманието на майка си и се отпусна с благодарност в мекия стол край прозореца. Тя знаеше как обича кафето си – колко захар и колко кафе – и шоколадовите кифлички бяха топли.
Докато се хранеха, тя го разпитваше за американското му турне, за това какво мисли за концертите, за градовете, които бе посетил, хората, които бе срещал. Гордостта й от постиженията му беше толкова очевидна, че той почувства срам, че й е раздразнен, въпреки това предпочиташе тя да си има по-богат собствен живот. Щеше му се кариерата й да бе във възход, както неговата и на баща му. Разговаряха за Сребърния лебед, за благодарността им към Фелдмън, за това след колко време ще започне реставрацията му и кога той ще се върне в Ню Йорк, за да донесе инструмента вкъщи.
– А Мариана? – попита тя накрая.
– Тя беше много мила с мен. Нали помниш, представи ме на управата в Тангълуд и Бостънския симфоничен оркестър.
Слънчевата светлина се изсипваше през прозорците и топлеше скута му.
– Да, пак добър късмет – тя му сипа още кафе. – Но като ученик на Фелдмън ти тъй или иначе щеше да влезеш в полезрението им.
– Може би. Но не толкова бързо – Клод не виждаше особен смисъл да продължава разговора за Мариана. Нещо в нея очевидно дразнеше майка му, толкова беше ясно. Тя му предложи плодове и ядки. Той обели една ябълка и й предложи парче.
– Клод, знаеш, че те чакам, за да говорим.
– Да, знам, но нямам идея защо. Какво те притеснява? Откакто настоя спешно да се върна вкъщи, все съм нервен. Наред ли си? А татко?
Впрочем не беше вярно, че чак толкова се притеснява, но сметна, че така е най-добре да каже. Майка му често драматизираше. Сега тя допря пръстите на двете си ръце в колибка.
– Всъщност би трябвало Софи да е тази, която да ти съобщи новината. Реших, че не е моя работа, просто трябва да ти кажа да идеш и веднага да се видиш с нея.
– О, боже, да не си е намерила друг приятел? – пошегува се той. – Някой, дето си седи в Лугано през цялото време и се грижи за нея?
– Не ставай глупав. Не се шегувам.
– Да не се е прехвърлила на работа в друга държава? Може би в Китай? – усети, че това би било добра новина.
– Стига, Клод, сериозно е. Тя ми се обади, доста разстроена, когато не беше те чула повече от две седмици. Казах й, че си в Тангълуд и уреждаш бъдещите си концерти и че ще се върнеш скоро у дома. Не споменах, че си там с друга жена.
– Защо не? – Той пийна кафе и погледна майка си над чашата. – Мариана едва ли може да мине за „друга жена“.
– Посъветвах я да почака, докато се върнеш, за да проведете разговора. Помислих, че така ще е най-добре...
– Какъв разговор?
– Слушай, миличък... – тя сви устни, – мъча се да стоя далеч от личния ти живот, както е било винаги. Затова ще оставя Софи сама да разговаря с теб, но сега нямаш много дни, останали за дома. А ще е нужно за доста неща да размишляваш. Трябва да й се обадиш веднага.
Кога, зачуди се той, се бе опитвала майка му да стои далеч от личния му живот? Изгледа я. На ярката утринна светлина тя изглеждаше изтощена, цялото й лице беше в бръчки.
– Ще се обадиш ли?
Опита се отново да я предизвика.
– Наистина ли трябва? Разбирам, че вече си уредила двамата да вечеряме заедно тази вечер. И резервация ли си ни направила?