– Не ставай смешен. Просто казах на баща ти, че няма да вечеряме с теб довечера, защото ще се виждаш със Софи. Не съм й се обаждала. Това е твоя работа.
Клод сви рамене. Стана да си върви и прегърна Франсин.
– Ок, маман, ти печелиш. Ще й се обадя, докато пътувам за вкъщи. Винаги правя това, което ти искаш.
Тя го изпрати до вратата и го гледа, докато той притичваше надолу по стълбите и после се качваше в поршето.
– Благодаря за прекрасната закуска – извика й и й помаха. Запали двигателя и замина.
Езерото Лугано блестеше под него, докато се спускаше надолу към града. По водната повърхност сновяха лодки и фериботи, а около планините висеше огърлица от ярки облаци. Зави на североизток покрай езерото и се насочи към музея „Тисен-Борнемиса“, където работеше Софи. Минавайки край собствения си апартамент, мислено се ожали за изпуснатата възможност да подремне.
От колата се обади в офиса на Софи. Отговори секретарката й и след миг го свърза. Представяше си я пред работната маса в красивата стара сграда с витражи с изглед към езерото, с книгите за изкуство и каталозите по рафтовете, с акварелите и маслените платна по стените. Гърбът на старинния й стол, добре знаеше, се издигаше чак до главата й.
– Да, Софи фон Ауер на телефона.
– Клод е. Току-що се връщам. Имаш ли малко време сега? Научих от майка ми, че нещо трябва да ми казваш.
– Добре дошъл вкъщи – рече тя с делови тон. – Да, очаквах да те чуя днес. Къде се намираш?
– Тъкмо пристигам на паркинга пред музея.
– Ще питам Тая какви срещи имам. Надявам се, че ще мога да те видя.
След десет минути, полузадрямал, той чу тракането на високите й токчета, които приближаваха към колата. Тя ходеше енергично, облечена в шикозен сив костюм, и носеше куфарче за документи. С тъмнорусата си коса, вдигната на кок, имаше вид на типичната жена с професия. Вмъкна се в колата, обърна главата му към себе си и го целуна по устните.
– Колко време имаме? – попита той и завъртя ключа.
– Свърших за днес. Внезапно силно главоболие – усмихна му се.
– Тогава може би Гандрия?
– Защо не? Следобедът е прекрасен.
Той веднага съжали, че е предложил селцето край езерото. Това беше мястото на първата им свалка преди две години и за нея то би имало сантиментални спомени. В онази вечер, след вечеря в хотел „Моосман“ на ръба на езерото, той й предложи да преспят там. Софи го погледна над чашата с еспресо и каза: „Да, защо не?“. Беше го впечатлила с откритата си, неподправена сексуалност, с начина, по който се съблече и сгъна дрехите си на стола до леглото, как не направи въпрос от детайлите по прелъстяването, лекото засичане на дъха й, когато свърши, и това как след секса стана да си измие зъбите. Забеляза, че предварително си беше взела четката за зъби.
Сега тя извади от куфарчето шалче и го върза на главата си. Сложи си очилата и си закопча колана. Клод се отправи на изток. Вятърът и бученето на двигателя правеха разговора невъзможен. Той пак се зачуди дали не са й предложили нова работа в някой друг град или държава. Това би било нелош начин да приключат с връзката си. Като имаше предвид неочакваната поява на Мариана в живота му, моментът наистина му се струваше много подходящ за това.
Пътят следваше извивките на планината, като ту излизаше на ярко слънце, ту попадаше в сянка. В Гандрия паркираха отстрани на шосето и се спуснаха към езерото по стръмните каменни стъпала, които пресичаха старото село.
– Радвам се да те видя, Клод. Започнах да си мисля, че няма да се върнеш – тя отпи от виното си. – Колко време ще си тук?
Седяха на сянка на терасата на кафенето, празна в средата на следобеда. Една гребна лодка, завързана за железните перила на терасата, се блъскаше в мокрите камъни под тях. Над тях селото се беше вкопчило в скалата. Клод я потупа по ръката. Той отново се почувства уморен, а виното му бе замаяло главата.
– Колко време ли? Другата седмица тръгвам на турне. Първо Франция, после Германия.
– Чух, че са ти дали невероятния страдивариус. Огромна чест е, че Александър Фелдмън ти е оставил инструмента си. Радвам се заради теб. Кога ще мога да го видя?
Той отпъди с ръка една муха.
– И аз самият още не мога да повярвам. Невероятен късмет. Знаеш ли, още не съм го взел при себе си. Известният манхатънски лютиер – Пиер Фернан, онзи, за когото ти споменавах, ще го реставрира, работа, която е обещал на мосю Фелдмън, че лично ще извърши. Инструментът не е бил пипан с години и няма да вляза във владение, докато това не приключи.