С характерната си прямота, тя го запита:
– Трудно ли беше с дъщеря му?
– Какво искаш да кажеш?
Софи счупи на две една багета и му подаде половината.
– Майка ти спомена, че тя не е много доволна от този подарък.
Сега той разбра, че маман не е спазила обещанието си.
– Да, трудно беше. Затова останах – излъга той.
Софи се усмихна. Не за пръв път забелязваше каква е усмивката й. Тя се усмихваше със затворена уста, без да показва зъби – нещо, което в Европа се приемаше за добри маниери. За разлика от това, в Америка човек виждаше всичките зъби, та дори дупките и пломбите на хората, когато се смееха.
– Не те виня. Проявил си добрина, като си останал. Но се оказа неблагоприятно за теб да те няма толкова дълго. Сега това усложнява нещата.
– А, да, твоите новини. Майка ми спомена, че имаш новини.
Една моторница включи двигателя си на пристана на съседното кафене. Разнесе се силен тътен, плисък и песен от радиото на лодката. Тя почака, докато шумът затихне.
– Бременна съм с нашето дете почти в деветата седмица.
Клод се приведе напред и дъхът му секна.
– Вече от месец знам. Можех да ти кажа, докато беше в Америка, но ми изглеждаше по-добре да почакам. Тъй се беше съсредоточил върху концертите си. И не исках да ти казвам по телефона. Все едно, ти престана да се обаждаш.
Той я зяпаше, загубил дар слово. Остави чашата с вино и отпи от водата. Софи го наблюдаваше с неутрално изражение.
– Съобщила ли си на родителите си? – едва успя да отрони той.
– Естествено, че не, те ще изпаднат в ужас. Така или иначе смятах, че първи ти трябва да разбереш.
– Много ли ще бъдат шокирани? Възможно ли е да си мислят, че никога не си спала с никого? Господи, та ти си на трийсет години!
Тя се усмихна.
– Изобщо не става дума за това. Просто те със сигурност са се надявали, че ще имам достатъчно мозък да не забременея, преди да се омъжа. Това е, което ще ги разочарова. Ще сметнат, че съм проявила безотговорност.
Клод се загледа в езерото. Къщите от отсрещната страна се къпеха в следобедното слънце. Заля го вълна на невероятна умора. Това изобщо не беше новината, която очакваше.
– Убедена ли си, че искаш това дете?
– Нашето дете – поправи го тя.
– Готова съм – потвърди с трезв тон. – Сигурна съм, че ще го задържа. В крайна сметка аз съм католичка.
Той мълчеше, мъчеше се да намери нещо да каже. Щеше му се да възкликне: „Как, за бога, двама възрастни хора като нас позволиха това да се случи?“. Накрая я попита какво е казала на майка му.
– Казах й истината – рече Софи. – Когато ти реши да останеш в Америка, я попитах как да се свържа с теб по телефона. Тя нямаше друг номер, а ти не вдигаше мобилния си. Обаждах се много пъти.
Сервитьорът приближи. Клод го отпрати с жест.
– Майка ти видя, че съм разтревожена, и ме покани на обяд. Боях се, че си срещнал някого в Америка. Знам колко абсурдно звучи това, но бях в такова състояние...
Той я хвана за ръката.
– Естествено, че ще е така – не му се искаше да разпитва за реакцията на майка му. Отчаяно му се искаше тя да не знае.
– Наясно съм, че не е моментът – гласът й потрепери. – Не е подходящ момент да ти съобщя новината – нашата новина. Скоро пак ще тръгнеш на път, уморен си и имаш да подготвяш концерти. Но всъщност нямам избор. Надявах се, че ще имаме повече време заедно – тя отдръпна ръката си от неговата и се стегна. – При всички случаи, Клод, трябва да знам дали ще се женим. Ако ще го правим, бих предпочела да е бързо, по очевидни причини.
Сякаш уловен в капан, на Клод му се прииска да избяга, да обърне масата и да затича нагоре по стълбите. Беше на трийсет и пет, на път да изгради международна кариера, с огромни възможности и ангажименти пред себе си – не желаеше нито да се жени, нито да има деца. Чувствата му към Софи не се бяха променили или пък нараснали от момента, в който я беше срещнал. С нея си прекарваше добре, но винаги е бил много ясен. Брак, бащинство? Не, не, и в двете ще се провали. Трябваше му време много прецизно да подбере думите си. Седнал насреща й, той се надяваше, че успява да прикрие бурните си емоции.
Пое дълбоко въздух. Изпи последната глътка от чашата си. Знаеше, че е посрещнал новината, без да прояви радостта, която се предполагаше. Заговори тихо.
– Ти си имала време да свикнеш с това, да анализираш възможностите си, съвестта си и да решиш как го приемаш и какво искаш да направиш. Но аз не съм. Това идва като огромна изненада за мен. Не мога още да го осъзная. Нямам време да го осъзная. Все едно – ти си избрала своя път. Но аз трябва да подготвя концертите си. Трябва да запазя концентрация – само за още няколко седмици.