– И после? – додаде тя с блеснали от сълзи очи.
– Ще довърша турнето си и тогава ще намерим разрешение.
– Доколкото те разбирам, Клод, мой е изборът дали да родя това дете. Не очаквам нищо от теб, само се надявам да се оженим, заради детето и защото те обичам.
Досега никога не го беше казвала. Отчаян, той я гледаше как отпива от виното си.
– Засега, Софи – каза той и се опита да се усмихне, – нямам какво повече да кажа.
Пресегна се и взе чашата й. С една глътка я изпразни. После извика сервитьора и плати.
ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА
Мариана
Първите дни на лятото бяха горещи. Клод беше заминал преди седмици и Мариана се чувстваше неспокойна, не я свърташе. Непрекъснато мислеше за него и се чудеше защо не се обажда, вманиачено проверяваше съобщенията си. Понякога имаше чувството, че едва диша, друг път пък избухваше в сълзи. Тъй като се надяваше да се види с него в Европа след турнето му, всеки ден проверяваше цената на самолетните билети до Швейцария на компютъра си. Откакто й звънна, за да я успокои, че жив и здрав е пристигнал в Милано, не се беше обаждал. Знаеше, че пътува във Франция, Германия и Холандия, и се мъчеше да си спомни програмата му. Но мълчанието му я измъчваше. Той не отговаряше на съобщенията й. Сякаш беше напуснал тази планета.
Мариана се помъчи да убеди себе си, че липсата на реакция не означава повече от това, което баща й навремето твърдеше, когато самият той пътуваше. Но после се сети какво в действителност бе прикривало то и безпокойството и се удвои. Защо не и отговаря?
Накрая, макар че ругаеше себе си, че се е предала, тя прегледа стария телефонен тефтер на Александър и откри номера на Франсин Розел в Монтаньола. Набра я. Докато звънеше, осъзна, че й трябва някакво извинение. Франсин отговори „Ало, ало?“ и Мариана с рязък, делови тон заговори:
– Здравейте, мадам Розел, обажда се Мариана Фелдмън. Звъня ви от Ню Йорк. Трябва да обсъдя с Клод нещо, свързано с концерта в Тангълуд. Можете ли да ми кажете къде да го намеря?
Тя осъзна, че беше подходила съвсем директно. Едва имаше воля да разговаря с тази жена. Франсин обаче се показа добронамерена.
– Как я караш, мила моя?
Мариана се насили да прозвучи сърдечно. След като размениха любезности, тя отново попита за Клод. Знае ли майка му къде се намира?
– Не съм съвсем сигурна къде точно е днес, но винаги можеш да му звъннеш на мобилния телефон. Аз говорих с него сутринта. Отиваше към аерогарата в Берлин.
Тя почувства как у нея се надига гняв. Така – значи Клод отговаряше на телефона си.
– Не сме се чували, откакто той напусна Америка. Две седмици – почти три. Добре ли върви турнето му?
– А, в такъв случай не си чула новината – весело се обади Франсин. – Разбира се, той би искал да знаеш, че двамата със Софи, приятелката му, решиха да се оженят. Всички тук сме много развълнувани. Тя е прекрасно младо същество.
– Извинете, кой?
– Софи фон Ауер. Двамата са заедно от доста време. Когато той се върна от Америка, се сгодиха.
Ножът, който вече бе пробол сърцето й, се завъртя по-надълбоко. Мариана затвори очи. След миг вече беше в състояние да каже:
– Какво хубава новина, мадам Розел. Радвам се за тях. Кога ще бъде сватбата?
– Съвсем скоро. Веднага щом той намери време. Софи, разбира се, трябва да се справи с цялото планиране, поради невъзможната програма на Клод. Убедена съм, че ще ти се обади, но ще му предам, че си звъняла. Както можеш да си представиш, той беше изключително зает.
Мариана се насили да прозвучи сърдечно:
– Да, чудесно мога да си го представя. Благодаря и поздравления – на съпруга ви също.
Казаха си довиждане и затвориха.
Пилар го наричаше игра с огъня. Това беше фразата, която майка й използваше за действия, свързани с някаква степен на опасност – от качването й на катерушките като малка до това по-късно да постави на изпитание избухливия нрав на баща си и да се влюби. Когато за първи път чу тази фраза, смисълът й беше съвсем ясен: тя, в компанията на едно друго четиригодишно дете, се мъчеше да пали клечки кибрит и след като успя, пусна една клечка върху коляното на другарчето си. Изгори я, а после я наказаха. Това беше то да играеш с огъня – истинското нещо. По-нататък стана метафора и винаги изразяваше дълбокото недоверие, което Пилар изпитваше към мъжете.
Мариана се бе опитвала да не се залъгва. Опасността, която една любов с Клод би представлявала, й беше съвсем ясна още от самото начало. Дори само силата на желанието и бе достатъчно предупреждение, че нещо вулканично се е запалило в нея. Трябваше да вини единствено безотговорното си поведение. Предварително бе имала пълна информация, след като бе прочела писмото на Александър, за възможните усложнения: дългата любовна връзка на майка му с баща й, дарението на страдивариуса и простия факт, че Клод живее в Швейцария. Наоколо й бе гъмжало от малки предупредителни сигнали, въпреки това тя се втурна в дълбоките засмукващи води задъхана и амбицирана.