– И ти намери ли?
– Да, открих подобен клиент. Този човек от няколко години възнамерява да купи Лебеда и всичките му копия след смъртта на баща ти, може би само без вилома. Това беше сделка, свършен факт, така мислехме, тъй като Александър ни даде да го разберем така.
– Ханс, взел ли си авансово пари от този човек?
– За жалост, да. Имахме споразумение с твоя баща, още когато за първи път му заех парите, за да купи Лебеда, години преди ти да се родиш. Споразумяхме се аз да получа още пари или от продажбата на челото, или от наследството му, след като умре. За зла беда не сложихме нищо на хартия. Предполагах, че ще уважи нашето споразумение, тъй като аз му дадох възможността да купи виолончелото в момент, когато нямаше никакъв кредит.
– Тъй че той и теб е предал...
Баум не реагира. Тя настоя:
– Ами ако го беше оставил на мен и аз решах да го задържа, да не го продавам?
– Уверяваше ме, че в такъв случай ще бъда обезщетен от наследството му. Но когато ти се отказа от солова кариера през 2002 г., баща ти дойде да ме види. Каза, че е променил завещанието си. Щял да ти остави челото, при условие че аз го продам за теб и гарантирам финансовата ти сигурност. Тъй като ти вече не концертираше, не виждаше нужда да задържиш Лебеда. Той вярваше, че на него трябва да се свири.
– И какви условия ти предложи? – попита тя с нарастващ гняв.
– Трийсет процента.
Беше сигурна, че я лъже.
– Ти видя ли завещанието?
– Не, разбира се, не съм молил за това. Мислех, че имаме джентълменско споразумение. Бяхме стари приятели. Тогава взех големи суми в заем срещу бъдещото обещание, за да разширя магазина и бизнеса си.
– И сега си ядосан?
– Не мога да си изплатя дълга.
Тя скръсти крака. Почуди се за миг дали да не го убеди да се включи в нейната вендета и какво би поискал той в замяна.
– А клиентът ти? Той иска ли все още виолончелото?
– Той знае, че то не е мое и не мога да му го продам, Мариана. И не се интересува от кражби. Твърде късно е, решихме и двамата миналата седмица, когато най-сетне разбрахме, че Лебеда е оставен на Розел.
– Какво ще правиш сега? – попита тя.
– Нямам представа.
– Баща ми не се е проявил като почтен джентълмен, който държи на думата си – рече тя и се надигна да си върви.
Баум отвърна с горчивина в гласа.
– Боя се, че е така.
ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА
Клод
Шестнайсет дни по-късно, в Амстердам, Клод приключи последното си концертно изпълнение от турнето. След като веднъж бе започнало, не му беше трудно да изхвърли всичко останало от съзнанието си. Съсредоточи се върху репертоара, който трябваше да свири, самолетите, които трябваше да хваща, диригентите, на които трябваше да угажда, и прането, което трябваше всяка вечер да пере в мивката на хотелската си стая.
Изтегнат върху леглото си в амстердамския „Софител Гранд“, той закусваше и се мъчеше да разбере нещо от рецензиите в холандския сутрешен вестник, донесен му заедно с таблата с храната. Погледна часовника – шест часа. Искаше му се – внезапно и много спешно – да чуе гласа на Мариана. В Ню Йорк беше полунощ или пък един. Никога не смогваше да запомни времевата разлика. Отвори телефона си, намери номера и го набра. След четири позвънявания се включи автоматичният секретар. Тя може би спеше или все още беше на някое следконцертно парти – обезпокоителна мисъл – навън с някой друг.
– Мариана – каза той на машината, – Клод е. Току-що свърших турнето си. Обаждам се от Амстердам. Къде си и как мога да се свържа с теб?
След малко я чу да вдига телефона.
– Ужасно ми липсваше – продължи въпреки мълчанието отсреща, – съжалявам, че не се обадих досега.
– Клод, о, Клод, най-сетне – прошепна тя. – Бях изпаднала в потрес. Защо не ми се обаждаше?
– Съжалявам. Надявах се, че не се безпокоиш. Знаеш как е на турне, как губиш представа за дните, седмиците. Как не можеш да мислиш за друго, освен за следващия полет, за следващия концерт – той млъкна, осъзнавайки, че ще трябва да даде някаква по-сериозна причина за невниманието си. – Толкова често си мислех за теб, скъпа, което, за жалост, оказваше неблагоприятно влияние върху изпълнението ми.
– Получи ли съобщенията ми?
– Чак днес – излъга той, – когато проверих мобилния си телефон.
Тя направи дълга пауза.
– Безпокоях се, разбира се, че се безпокоях. Тъжно ми беше, че не чувам гласа ти – и пак замлъкна. – А също трябваше да разговарям с теб за датата в Тангълуд. И като не ми вдигаше телефона, помислих си, че сигурно мога да вляза във връзка с теб чрез майка ти. Обадих се на нея.