Клод замръзна.
– А, успя ли да я откриеш?
– Да. Чудесно си побъбрихме, много приятелски. Но реших да не ти оставям съобщение. Взех сама решенията относно Тангълуд.
Загледан през прозореца в каналите на града, той усети безпокойство.
– И какви бяха тези решения?
Тя игнорира въпроса му.
– Кажи ми кога ще се видим, Клод.
Опита се да мисли ясно и бързо, усещайки недоверчивост в гласа й.
– Идва ми на ум: ако „Баум и Фернан“ ми позволят, ще дойда да взема челото. Реших, че предпочитам да свиря на Лебеда така, както е, в продължение на година и после да го донеса за реставрация. Наистина искам да опозная инструмента, както Александър го е познавал, да свиря на неговото виолончело, преди Фернан да го разфасова. И ако той се съгласи, с теб ще се видим много скоро. Не съм сигурен колко още ще издържа, преди пак да те взема в обятията си.
– Аз се чух с Баум вчера. Пиер не се чувства добре. Не мисля, че е започнал работа по челото.
– Съжалявам да чуя това за Пиер. Надявам се, че няма да ми откаже.
– Как би могъл, Клод? Нали ти си собственикът.
– Ще им се обадя още сега.
Навън мъглата се вдигаше. Днес той имаше ранен полет от Схипхол. Дано, докато стигне до летището, самолетите вече да излитат.
– Скъпи – продума тя в тишината, – имам прекрасна идея. Толкова отдавна имам желание да се върна в Пиринеите, в Прадес. Александър имаше такива мили спомени от годините, прекарани там с Казалс, а аз не съм ходила там от детството си. Няма ли да е прекрасно да направим двамата едно поклонническо пътуване дотам?
Мислейки за Софи и обещанието си да се върне у дома, той отговори колебливо:
– Мисля, че бих могъл да го уредя, поне за няколко дни. Но първо трябва да се върна в Лугано, за да свърша една работа – той замълча. – Ако се срещнем в Европа, как ще си взема Лебеда, при положение че Пиер се съгласи да ми го даде?
Мариана се засмя.
– Всичко съм обмислила. Бих могла да ти го донеса. Ще летя до Барселона с челото. Ако ме посрещнеш на летището там, можем да вземем кола под наем и заедно да отидем в Прадес. Ще бъде райска седмица.
– Няма да имам цяла седмица, Мариана, но дори и няколко дни биха били специални – той се облегна върху възглавниците. – Господи, как съм се затъжил за теб.
Тя прошепна:
– Разкажи ми как. Кажи ми, че ме искаш. Разкажи ми какво ще направиш с мен в първата ни нощ заедно... и какво искаш аз да ти направя.
– Телефонен секс ли е това сега? – попита той.
– Хайде, Клод, не бъди такъв благоприличен швейцарец – заповяда му Мариана. – Кажи ми го!
След това Клод звънна от апартамента си в офиса на „Баум и Фернан“. Двайсет минути по-късно Баум му върна обаждането. Търговецът се държа приятелски и се съгласи, в отсъствието на Фернан, да удовлетвори молбата му.
– Няма проблем – заяви той. – Още повече че самият Фернан не е достатъчно добре, за да започне работа. Проектите му се забавят. Ще ви приготвим Лебеда в нова кутия за пътуването. Разбира се, щом той напусне нашия магазин, вие трябва да си покриете застраховката. Свирете на него, но после, когато Фернан е готов, трябва да го върнете за реставрация – такова беше желанието на маестро Фелдмън. Кога ще дойдете да го вземете?
– Мисля, че Мариана Фелдмън планира да пътува до Европа – отговори Клод. – Смятах тя да ми го донесе. Двамата с нея сме обсъдили този вариант.
Баум се замисли и забави отговора си.
– Убеден ли сте, че не бихте предпочели да дойдете лично?
– Не виждам защо, след като тя предложи да се срещнем и да ми го донесе.
– Много добре, щом сте сигурен. Но ще трябва да подпишете документи, г-н Розел, които ни освобождават от отговорност до момента, в който ни го върнете обратно, а ще има и допълнителни застрахователни разходи.
– Разбира се – отвърна Клод, – просто ми ги пратете по факса.
Даде му адреса си, номера на телефона и факса си и най-сетне, името на банката си – Union des Banques Suisses.
– Къде ще се срещнете с г-ца Фелдмън?
– В Барселона, след десет дни.
– Наслаждавайте се на виолончелото – рече Баум, – а и на посещението си на града с дъщерята на маестрото.
Преди да тръгне за Барселона, трябваше да разговаря със Софи, колкото и труден да очакваше, че ще бъде разговорът. Софи беше решила да задържи това бебе. Клод смяташе, че при всички случаи ще е късно да й въздейства да промени мнението си. Тя наистина искаше детето. И това го караше да се чувства още по-зле.