Обади се в офиса й.
– О, г-н Розел – отговори секретарката. – Г-ца Фон Ауер още не се е върнала. Забавиха я на конференцията в Берлин. Няма да се върне още една седмица. Каза да ви предам как да се свържете с нея.
Клод отвърна, че не е необходимо. Щял да разговаря с нея лично, когато се прибере. После се обади на Мариана и й каза:
– Ела веднага, Мариана. Отвори ми се неочаквана дупка. Да се срещнем в Барселона веднага щом успееш да си вземеш билет. Донеси и Лебеда. Уредил съм всичко с Баум. Имам пет дни.
– Ще използвам Експидия или някой от другите сайтове, но Клод, билетите ще бъдат абсурдно скъпи, ако изобщо мога да намеря такива. Първа класа в последната минута.
– Няма значение. Ще платя колкото поискат.
Когато посрещна Мариана на летището в Барселона, в ръцете й нямаше нищо. Забързана към него, с коса като каскада от тъмни къдрици, със зелена чанта, преметната през рамо, в ръцете й нямаше кутия за виолончело. Целунаха се, но той едва сдържаше безпокойството си. Къде се намираше Лебеда и защо не беше при нея?
Мариана бе току-що нагласена и сияеше. Прегърнаха се и той усети познатия люляков мирис. Хората минаваха край тях, влачеха куфари, бутаха детски колички, разделяха се около тях и ги заобикаляха.
– Нима току-що слизаш от самолета? – попита той. – Имаш вид все едно си прекарала сутринта на спа процедури.
Тя му се усмихна.
– Толкова съм доволна, че забеляза усилията ми. Пристигнах снощи и успях да си почина. Отседнах в „Риц“.
Безпокойството му се увеличи. Да не би да е оставила челото в хотелската си стая?
– О, определено изглеждаш неустоимо.
Пак се целунаха.
– Не се и предполага да ми устояваш.
Той дръпна кожената чанта на колелца зад себе си и я поведе към изхода.
– Предполагам, че си оставила Лебеда в хотела. Да спра ли такси?
– Няма нужда, взех кола под наем – сладко малко автомобилче – и то е оставено на паркинга.
Сега тя го поведе за ръка и двамата тръгнаха под топлото августовско слънце.
– Как, за бога, ще успеем да вместим Лебеда и всичките си чанти в тази малка кола?
– Няма да е нужно, Клод. Челото е заключено в сейф в клона на твоята банка в града. Така предложи Баум – ще отсядаме в не особено безопасни хотели и какъв е смисълът да го влачим навсякъде със себе си? Освен това, ако имам само няколко дни с теб, не искам конкуренция от някакво си чело. Искам цялото ти внимание – докрай, до последната ласка. Ще свириш на Лебеда, докато си жив – за момента си изцяло мой.
Мъчейки се да прикрие разочарованието си, той стисна ръката й и попита:
– И си абсолютно сигурна, че е в безопасност?
– Естествено – отвърна тя с леко повишен тон. – Но не се колебай да провериш в банката, щом си толкова притеснен. Можеш да им звъниш, за да проверяваш любимия си Лебед, на всеки кръгъл час, ако искаш – тя му подаде визитка от барселонския клон на банката му с името на вицепрезидента и телефонен номер отгоре. – Давай!
– Не е нужно – опита се да звучи игриво той. – Ти си достатъчно любим лебед за мен. Дай да побързаме. Имам нужда да ти попригладя перата. В „Риц“ ли отиваме?
– Не, изнесох се оттам.
Влязоха в гаража и се изкачиха по някакви мръсни стълби. Тя го заведе при колата, черен фиат 500С, съвсем нисък. Над тях бучаха самолети. Вече не можеха да се чуват, затова спряха да разговарят. Той сложи чантата си при нейната в багажника и се настани на шофьорското място. Тя го погледна тъй изкусително, че му се прищя наистина да отиваха обратно към хотел „Риц“, а не да тръгваха на път към Прадес. На магистралата я попита:
– Трудно ли беше да носиш Лебеда със себе си?
Не успя да се въздържи да не се върне на темата.
– Изобщо не. Забравяш, че съм свикнала да нося чело със себе си. Всъщност беше ме страх дори една нощ да го държа в апартамента си. От време на време в нашата сграда се случват кражби. Затова взех такси и минах през „Баум и Фернан“ на път за аерогарата и Ханс донесе страдивариуса долу, до таксито. Направил му е чудесна нова кутия със сериозна закопчалка. Ключът е у мен. Ще ти го дам след първата ни нощ заедно – ако не ме разочароваш.
Вендрел, селце с варосани къщи и магазинчета с кепенци, на около един час път на юг от Барселона покрай морето, им се видя прашно в лятната жега, дори маслиновите дръвчета изглеждаха посърнали. По тесните улички се движеха жени, облечени в черно, и носеха кошници. Музиката, която чуваха, идваше от високоговорители. Пабло Казалс, великият ментор на Фелдмън, беше се родил тук, но имаше малко неща в негова памет. Четири километра по-нататък обаче, в селцето Сан Салвадор, посетиха Музея на Казалс.