Тук поспряха за по-дълго. Имаше салон с бюста на челиста, чело, поставено на самоделен на вид подиум, и редици от яркочервени столове. В една от стаите излагаха каменна смъртна маска на Бетовен, лист с няколко такта от Брамс, поставени в рамка, и кичур от косата на Менделсон. Марина беше словоохотлива. Изглеждаше му нервна и някак странно изолирана, не срещаше погледа му. Обядваха и се отправиха на север през планините в посока Прадес.
Казалс бе живял в отшелничество тук, след като избягал от Франко. Уличните табели бяха на каталунски, освен на испански и френски. Хотелът им беше малък и разположен на централния площад, наричаше се „Алхими“. Тясната главна улица
– Авеню Шарл дьо Гол – със сигурност не бе носила това име по времето, когато Казалс и Фелдмън са вървели по нея, както сега той вървеше с Мариана. В покрайнините на селото стигнаха до дома на виртуоза, вила „Колет“. Входът, за тяхно разочарование, беше заключен. Надникнаха през портала и после тръгнаха обратно към хотела.
Заразпитваха старците в бара, където спряха да пийнат. Всички те твърдяха, че си спомнят Казалс, че лично са го познавали. Някои твърдяха, че и Фелдмън си спомнят. Разказаха на Мариана за баща й, Алехандро, който се упражнявал до късно през нощта и безпокоял останалите гости. Собственикът на бара заяви, че самият той е на седемдесет и осем години и е син на предишния собственик. Припомни истории за споровете на баща си с учениците на Казалс, някои от които, като Александър, живеели точно над този бар и свирели силно и до много късно.
– Алехандро – намигна той към Мариана, – беше „на ти“ с мадамите.
На горния етаж на „Алхими“ двамата с Мариана правиха любов. През тази първа нощ тя изгаряше от страст, но на закуска на следващата сутрин му се видя резервирана и неутешима. Нямаше представа защо.
– Нещо не е наред. Не изглеждаш щастлива.
– Имаш ли нещо да ми казваш? – попита тя и го погледна с въпросителен поглед.
– Да, моя сладка, имам. Много съм щастлив да съм тук с теб. Радвам се, че предложи това пътуване.
– Дори без Лебеда? Без начин да се упражняваш?
Усети, че тя го дразни.
– Дори без него – излъга я. – С теб искам да бъда.
– И с никой друг?
Какъв странен въпрос, помисли той, и си доля кафе.
На третия и последен ден в Прадес изкачиха един виещ се нагоре в планината път към връх Канигу. Къщите се смениха с маслиновите горички на община Кодале, а после с каменни укрепителни стени, докато най-сетне в далечината видяха кулата на древния манастир „Сен Мишел де Кукса“. Безмълвен, с изключение на вятъра и крясъците на птиците, и някъде в далечината звъна от чановете на овцете, манастирът изведнъж запълни хоризонта, когато приближиха. Дори в августовската жега сградите запазваха хладното си спокойствие. Светецът, който почитал Кукса, като спял навън върху плоската камениста земя, беше изобразен върху скалата. Параклисът, построен през девети век и повторно издигнат векове по-късно, след като бил сринат със земята от войници антиклерикали, бил място, където Казалс свирел често – бенедиктинска обител, която Клод приемаше за свещена, мислейки за учителя си и за учителя на своя учител.
Мариана му припомни, че тя всъщност бе срещала Казалс лично преди много години на фестивала „Марлборо“ във Върмонт, когато беше малко дете. Разказа му за почитанието на баща й към стария майстор, чиято ръка той бе целувал многократно. Това не беше черта, която до този момент бе забелязвала у него, а и никога повече не я видя да се проявява. Този легендарен творец беше част от семейната им история. Тя бе израснала в изискания кръг на баща си, бе се срещала с великите творци на епохата. Клод й завиждаше. И макар че сега щяха да го наричат „музикалния наследник“ на Александър, Мариана беше истинската наследница. Той получи своята порция – Лебеда – само защото тя бе позволила това.
Съзнанието му блуждаеше, докато тя говореше. Разказа му как част от манастира била закупена от американския милионер Джон Д. Рокфелер и отнесена в Америка с кораби. Там той я построил пак и я превърнал в музей, наречен „Клойстърс“, в северната част на Манхатън.
– Можеш ли да си представиш? – попита го тя. – Да пренесеш всички тия камъни през океана?
– Водили ли са те там родителите ти?
– В „Клойстърс“ ли? Никога. Отидох сама. Александър мразеше музеите; караха го да се чувства глупав, дори го отегчаваха. Той си нямаше представа от изкуство или литература. Единствено за музика го беше грижа. Всичко друго беше без значение. Мисля, че през всичките години, в които пътуваше из Европа, за да свири, нито веднъж не е стъпил в музей – тя прозвуча рязко, пренебрежително.