Клод се разходи около манастира сам, докато Мариана седеше на една пейка в старинната църква. Той се върна и я завари разплакана. Трогна се, смятайки, че плаче в памет на баща си, който толкова често бе свирил на това място. Обгърна с ръка талията й.
– Хайде да се връщаме в хотела. Не ни остава много време.
Мариана се облегна върху него. Отново го попита:
– Имаш ли нещо да ми казваш?
– Да – повтори той. – Незабравими ще останат дните, които сега прекарахме заедно.
Върнаха се по същия лъкатушещ път надолу към Прадес и пристигнаха в селото тъкмо когато църковните камбани започнаха своята жаловита вечерна песен.
Рано на следващата сутрин подкараха бързо фиатчето към Перпинян, а после на юг към Барселона. И двамата бяха изтощени и отнесени. Клод се връщаше вкъщи, за да се изправи пред майка си и Софи. По време на пътуването беше твърде уморен, за да говори за бъдещето – къде и кога ще се срещнат пак. За негова изненада Мариана също избягваше темата. Опита се да я разсмее, като коментираше безкрайната серия от кръгови движения – ronde-points, – които французите правеха, за да контролират трафика. Човек не можеше да измине и 500 метра, без да започне да обикаля. Но сякаш беше паднала завеса. Щом преминаха границата с Испания, Мариана стана мълчалива и напрегната. Тъй като самолетът й за Ню Йорк излиташе първи, в два следобед, тя трябваше да е на аерогарата по обед. Клод, който нямаше търпение да вземе Лебеда, я беше молил да го придружи до банката, но тя не искаше да влиза в града. Каза, че се притеснява да не изпусне полета си и настояваше да я остави на летището.
Отбиха се от магистралата, за да пият кафе в едно крайпътно кафене. Когато се опита да я целуне, тя извърна лицето си. Вместо това той я погали по косата.
– Какъв беше проблемът с Тангълуд, за който ме търсеше?
– Нищо, освен претекст. Исках да те открия, а ти не ми вдигаше, когато звънях.
– Не вдигах на никое от повикванията.
– Мисля, че има нещо, за което не си ми казал – тя сложи длан върху ръката му.
Той пак изпита объркване.
– Колко ще ми липсваш ли?
Тя се взря в лицето му изпитателно.
– Обичам те, Клод.
Може би това я тормозеше. Той не й беше казвал, че я обича. Изведнъж му се прииска да го стори, да й признае, че и на него му е мъчно, че се разделят. Но дали ще чувства същото и през следващата седмица, месец или година? Вместо това отвърна:
– Знам, знам, че е така, мила.
Моментът отмина. Тя бръкна в зелената чанта в краката си.
– Документите за колата под наем са в жабката. Ето ти ключа от новата кутия на челото. Ще ти дотрябва.
Той го взе и го пъхна в джоба на ризата си. Продължиха пътя си в тишина.
Клод остави Мариана на летището, върна взетата под наем кола и се отправи директно към банковия клон, една мрачна сграда на площад Каталуния. Представи се на управителя, който енергично разтърси ръката му и го предупреди, че ще отнеме момент да потвърдят, че личните му документи са в ред, преди да извадят виолончелото от сейфа. После се отдалечи бързо. Клод крачеше по застлания с плочки под и трепереше от нетърпение; тук най-сетне, сам в Барселона, щеше да влезе във владение на Сребърния лебед. Той щеше да му е доживотен другар, нещо, което да цени и пази. Заля го радостно настроение и благодарност за страхотния късмет.
Банковият управител се върна и го придружи до малка стаичка с маса и два стола; там му донесоха кутията с инструмента. Нетърпението го правеше нескопосан, докато се бореше с ключалките. Запипка се с разните закопчалки. Яркосинята кутия от фибростъкло беше твърде фрапантна за неговия вкус. Щеше да я смени с нещо много по-достолепно, което да отива на Лебеда. Кутията проскърца, когато я разтвори. Нежно отмахна меката защитна тъкан около инструмента, сякаш повдигаше булото на невеста. После, стаил дъх, развърза връзките, които го обвързваха, и повдигна инструмента срещу светлината.
Нещо не беше наред. Той се вгледа. Трябваха му няколко секунди, за да разбере, че не държи в ръка ценния Лебед. Едва можеше да диша. Постави челото върху махагоновия плот на масата и се втренчи в етикета през ефа. За негова изненада и ужас Мариана му беше донесла своето виолончело – Ж. Б. Вилом.
Надявайки се да успее да я хване преди излитането, той излезе в коридора и се опита да се свърже, но телефонът й беше изключен. На вратата се почука. Вицепрезидентът на клона на USB, възрастен каталунец в черен костюм и с черна напомадена коса, му се представи и попита дали всичко е задоволително. Клод, посивял от ужас, с мъка произнесе: