– Не.
– Не ли?
– Това не е инструментът, който очаквах да получа.
Банковият служител видимо се стегна. Потри една в друга ръцете си и каза:
– Уверявам ви, сър, тази кутия не е бил докосвана, откакто сеньората ни я донесе. Ние веднага я заключихме в сейфа. Това, което намирате вътре, е онова, което тя е оставила за вас.
– Може би е така, но не разбирам какво се е случило. Не ви обвинявам в нищо...
– Длъжен съм да повторя. Каквото и да се е случило, сеньор Розел, то не е станало в нашата банка. Можем ли с нещо друго да ви помогнем? Бихте ли желали да се обадите по телефона, или може би в полицията?
– Не, не – рече Клод. – Това не е работа за guardia civil. Ще се върна в Швейцария и ще реша проблема там – той постави обратно челото в кутията и заключи закопчалките. – Убеден съм, че има основателна причина и г-ца Фелдмън ще ми я обясни, когато се върна в Лугано.
– Трябва да подпишете тези документи – каза мъжът, – за да го отнесете.
Клод погледна хартиите, където просто пишеше „виолончело“. Зашеметен, той се подписа и напусна банката с яркосинята кутия в ръка.
ТРИНАЙСЕТА ГЛАВА
Мариана
След като Клод я остави на аерогарата в Барселона, Мариана отиде директно в първия магазин, който продаваше цигари. Купи пакет „Дънхил“, изхлузи целофанената обвивка и излезе навън, за да запали. Спряла бе цигарите преди повече от десет години и бе накарала й Александър да престане. Но сега й се припуши неистово и реши, че го заслужава. Първите вдишвания й завъртяха главата и трябваше да намери пейка, за да седне. Изпуши две цигари. Трафикът беше шумен и постоянен, изпаренията – гъсти. Хора минаваха забързано край нея.
Клод се прояви като достоен за презрение страхливец. Не беше продумал и дума. Тя го чака три дни и половина – осемдесет и четири часа, – за да събере кураж и да й признае, че смята да се жени. Дори го бе попитала, директно, дали няма нещо да й казва. И той не й каза нищо. Разбира се, че щеше да я нарани; имало беше причини да се колебае. Но и го дължеше. Мълчанието му бе непочтено, омерзително, каза си тя. Какво възнамеряваше да направи? Направо да й прати сватбена покана ли? Знаеше, че не би могла да го пита направо, без да загуби присъствие на духа, достойнството си, почтеността си. И какво ако я беше излъгал?
Когато наближи охраната, телефонът й иззвъня. Без съмнение трябваше да е Клод, обажда се на път за банката. Изключи телефона си. Нека да забележи сега нейното мълчание, така както тя бе принудена да изтърпи неговото по време на седмиците от дългото му турне.
В самолета Мариана потъна в седалката и се извърна с лице към прозореца, обръщайки гръб на мъжа до нея, сякаш той й бе дал повод да се обиди. След като се възстанови от връзката си с Клод, след като си отмъсти, завинаги ще спре да излиза с мъже. Може би имаше и друг тип, но онези, които тя познаваше, заслужаваха презрението й – тяхната амбиция, егоизмът им, тяхната самовлюбеност и преди всичко способността им да живеят в лъжа. Само Антон беше честен и директен с нея, но и той бе лъгал жена си.
Мариана си мислеше със съжаление за нещастния живот на майка си. Накрая монотонното бръмчене на самолета, който вече бе излетял, я приспа.
Майка й се чувстваше по-добре в Стокбридж, отколкото в Ню Йорк, грижеше се за цветята в градината си, облечена с шорти и шапка за слънце. Рано всяка сутрин тя практикуваше йога и с часове четеше на кухненската веранда. С бинокъл „Цайс“ в ръка, тя наблюдаваше птиците и ги хранеше. Знаеше имената на всички видове. Телефонът рядко звънеше за нея; имаше малко приятели и рядко ходеше някъде със съпруга си. Александър бе построил голяма пристройка към „На път към Суан“, кухненско крило, изпълнено със светлина, което се врязваше на петнайсетина метра навътре в градините на оригиналната къща, с веранда по цялото протежение. На нея, като в старите градски къщи, имаше люлеещи се столове и големи кошове с колекцията на Пилар от борови шишарки, кратуни и папрати. С течение на годините майка й ходеше в Тангълуд все по-рядко и Александър нае прислужници за къщата, за да могат да канят гости. Пилар вече не готвеше и отказваше да дава напътствия на наетите прислужница и готвачка. Това беше работа на Александър. Мариана го чуваше как сутрин дава нареждания за вечерята, изброява какво трябва да се купи, кои чаршафи трябва да се сменят, кои гости ще пристигнат или ще си тръгнат. Докато майка й все повече се затваряше в себе си, Мариана нетърпеливо се намести в ролята на компаньон на баща си по време на оживения летен социален живот в Беркшир. Посещаваше концерти и събирания с Александър, където той я представяше иронично със „следващия велик Фелдмън“.