Една вечер двамата с баща й се върнаха от представление в „Озауа Хол“ и следконцертно парти в имението на Кушевицки. Беше доста след полунощ. Влязоха през вратата, хванати за ръце, замаяни от алкохола, разкикотени като деца и съзряха майка й, застанала на горната стълбищна площадка, бясна и с лице потъмняло и изкривено от ярост. Когато погледнаха нагоре, тя се извърна, оттегли се по коридора и затръшна вратата на спалнята си.
Александър, разкаян, рече „късно е“ и побърза нагоре по стълбите. Мариана отиде в собствената си стая и се приготви за лягане. След десет минути майка й, облечена в бялата си памучна нощница, влетя в спалнята й. Заговори с нисък, дрезгав глас, а ръцете й трепереха от ярост.
– Слушай, млада госпожице – просъска тя. – Знам какви ги вършиш – и удари с юмрук по бюрото на Мариана. – И най-добре веднага да престанеш.
– Какво искаш да кажеш, мамо? И защо си тъй разгневена? Не знам за какво говориш.
– О, знаеш, много добре знаеш. Така да флиртуваш с баща си. И го правиш от години. Прелъстяваш го и той те стимулира. Отвратително е – така да я карате двамата, да излизате заедно. Състезаваш се с мен, със собствената си майка!
Мариана я изгледа изумено.
– Ти наистина ли вярваш в това?
– Само защото си била в колеж и свириш на виолончело, мислиш, че си по-добра от мен ли? Защото пътуваш насам-натам, изнасяш концерти, говориш френски и караш всички да ти казват колко си талантлива. Смяташ, че си толкова дяволски красива, че всеки мъж на земята те преследва. Млада си, но ще остарееш. Въпрос на време е само.
Мариана изпита ужас. Не й идваше на ум какво да каже, а не си позволяваше да заплаче. Майка й изглеждаше превъртяла, с разрошена коса, от която по гърба и висяха сиви масури.
– Това, което казваш, е ужасяващо. Плашиш ме. Да не си се пропила?
Но Пилар още не беше свършила.
– Смяташ, че само защото свириш на чело и той ти раздува самочувствието и ти повтаря колко си велика, мислиш си, че наистина си нещо. Ти свириш само за да му привлечеш вниманието. Мислиш, че не знам ли? Няма да мине, млада госпожице!
– Защо искаш да ме нараниш, мамо? Толкова ме нараняваш.
Пилар приближи, гледайки я право в очите.
– Защото се наместваш между мен и баща ти. Искаш да ме изместиш – тя тропна с крак. – Но аз няма да си тръгна. Няма да ме отстраниш.
– Ще извикам татко – Мариана избухна в сълзи и се опита да стигне до вратата. – Той сам ще ти каже, че това не е вярно.
– Да не си посмяла. Да не си посмяла дори да говориш с него, разрушителка такава! – Пилар я избута назад към леглото. – Заспивай. И оттук насетне си гледай само твоите работи! Просто внимавай да се държиш както трябва!
С царствена походка тя излезе от спалнята и тръгна по коридора към собствената си стая, все едно вървеше към трона си. Нощницата й беше прозрачна и Мариана ясно виждаше колко е изпосталяло и измършавяло тялото й. Затвори вратата и плака цяла нощ, отвратена и ужасена от нападките на майка си. Но на сутринта никоя от двете не спомена нищо и епизодът остана в миналото.
Мариана се върна от Барселона посред нощ, затътрузи чантата си по тъмното, тясно стълбище, като се мъчеше да не събуди съседите. Въздухът беше горещ и спарен. Беше затворила щорите, преди да замине, и сега сякаш влизаше в пещера или пък в крипта. Вдигна щорите и включи климатиците при прозорците. Лампичката на автоматичния секретар просветваше, както очакваше. Мобилният й телефон също бе регистрирал обаждания от Клод. Ще го остави да почака. На масата до еркерния прозорец имаше бутилка „Реми-Мартен“, а до нея беше празната кутия на вилома. Сипа си два пръста бренди и занесе чашата си в спалнята. Скоро, както си беше с дрехите, заспа.
До сутринта апартаментът се бе поохладил. Тя си направи кафе и прослуша съобщенията, като натискаше „изтрий“ и „прескочи“. Последните три бяха от Клод. Усещаше усилията му да контролира гласа си, да звучи възпитано и спокойно – въпреки това беше почти истеричен. В първото съобщение и заявяваше, че му е донесла вилома, а не страдивариуса. Може би от вълнение е направила грешка, беше предположението му. Но нали самият Баум е донесъл Лебеда до таксито, когато тя е спряла на път за аерогарата? Би ли могла да му се обади веднага щом пристигне?
Във второто съобщение й казваше, че тръгва за Лугано, естествено, с вилома. Знаел, че сигурно още не е пристигнала, но се надявал, че ще му звънне веднага щом се озове у дома. В третото, няколко часа по-късно, вече беше направо отчаян. Чудеше се къде е тя и защо не отговаря. Проверил и разбрал, че самолетът й е кацнал. Нещата вече вземаха друг обрат. Тя изтри всички съобщения, все си душ, облече се и излезе, за да закуси в закусвалнята на ъгъла. Седна в любимото си сепаре и се поглези, като си поръча гофрети, сок от грейпфрут и кафе.