Още щом отвориха офиса, позвъни на „Баум и Фернан“. Разказа на Баум какво се е случило и търговецът си глътна езика от изненада. Лично той, уверяваше го, беше поставил страдивариуса в калъфа и го беше занесъл долу, до таксито. Не можеше да има грешка.
– Как е станало тогава? Защо би го направила? – попита Клод.
– Хората вършат много странни неща, когато загубят любимия си, поне така казват – отвърна Баум сухо. – Може би е решила в крайна сметка, че по право Лебеда й се полага.
– По право да е неин? Напротив, по право той е мой.
– Откакто инструментът напусна пределите на магазина ни миналата седмица, не сме го виждали повече. Мариана беше тази, която го получи от нас, мога да ви уверя в това. Помолихме я да подпише документи.
– Какво би могло да я накара да промени намеренията си? – той почувства хладина в основата на врата. – Защо би решила да ми отнеме Лебеда?
– Мосю Розел – отвърна Баум, – както вече ви казах, нямам представа. Възможно ли е да ви се е разсърдила за нещо?
– Абсолютно не. Току-що приключихме едно прекрасно посещение в Прадес – той моментално съжали за думите си. – Тя отлетя за дома снощи.
– А, разбирам, уикенд в Прадес – рече търговецът и направи пауза. – Добре, в едно нещо поне съм абсолютно сигурен – и то е, че по ваша молба аз лично предадох на г-ца Фелдмън Лебеда, поставен в синя кутия от фибростъкло, за да ви го донесе.
– Какво предлагате да сторя? Изключително съм притеснен.
Баум не му предложи успокоение.
– Мосю, аз самият едва ли съм освободен от притеснения.
Клод отиде в Монтаньола, където Франсин го завлече в къщата. Капаците на прозорците в хола бяха спуснати срещу августовската жега. Бернар, каза му тя, бил в Цюрих и се връщал същата вечер. Клод разказа на майка си историята с Лебеда, без да споменава, че е бил с Мариана в Прадес. Съобщи, че само за малко са се видели в Барселона, за да му предаде челото.
– Защо не ме предупреди за уговорката ви? – лицето на майка му се зачерви. – Многократно съм ти заявявала, че Мариана е неуравновесена жена и не заслужава доверие. Тя още в Европа ли е? Поискал ли си й обяснение?
– Не мога да вляза във връзка с нея – призна си той. – Никой не знае къде е.
– Никой ли? Кого си питал?
Той закрачи нервно из стаята.
– Естествено, обадих се на Хайнрих Баум. И той нямаше представа какво се е случило. Закле се, че лично е поставил Лебеда в кутията му и го е предал на Мариана.
– Трябва да се обадим в полицията.
– Не, мамо, още не.
– Един господ знае какво е направила с Лебеда. Или какво възнамерява да направи. Може пък да са съучастници – тя и Баум.
Франсин си вееше с ръка и имаше вид, все едно всеки момент ще припадне.
– Успокой се, маман. Още не сме й дали възможност да обясни. Все още е рано да се свързваме с властите. Това е недоразумение, убеден съм.
– Не бъди глупак.
Между двамата се възцари гневно мълчание. Той не остана за обяд.
Когато Клод се върна в апартамента, откри плика от „Федекс“, пъхнат под вратата. Хвърли го върху пианото и отиде да провери съобщенията в автоматичния секретар. Нямаше никакви. Отново позвъни на Мариана, но никой не вдигна. Върна се в хола и се замисли дали да не си купи билет за Ню Йорк. Но с какво можеше да му помогне това? Нямаше представа къде може да е тя. Объркан, взе плика от „Федекс“. Видя, че е от Мариана, и го обзе вълнение и облекчение. Тук със сигурност беше отговорът на мистерията.
Разкъса го и вътре намери един-единствен ксерографиран лист с името и адреса на Александър Фелдмън отгоре. Държейки писмото, той разпозна красивия почерк на своя ментор. Писмото беше адресирано до Мариана и голяма част от него беше зачеркната. Той прочете онова, което се предполагаше, че е за него.
„За себе си съм сигурен, че знаеш, а си и страдала от това – двамата с майка ти не живеехме щастливо заедно... “
Подписът накрая беше на учителя му. Клод прочете всичко отново и му призля. Александър Фелдмън, неговият най-велик герой, беше спал с майка му, пътувал беше с нея през всичките тези години. Не години, десетилетия. И това беше човекът, когото той боготвореше. А майка му... измамата, нелоялността бяха зашеметяващи. Дали хората знаеха? Дали баща му, Бернар, е бил изложен на присмех?
В очите на едно малко момче Александър беше великан, който ту нахлуваше в живота му, ту се оттегляше на път за един или друг ангажимент, закачлив и непокорен по начин, който караше Клод да се чувства важен и пораснал. „Ние, мъжете – казваше му той, – сега ще проведем урок по виолончело.“ Франсин, цялата сияеща от щастие, ги оставяше насаме. „Ние, мъжете, ще идем на разходка, ние, мъжете, ще гледаме малко тенис...“ Александър сядаше на дивана, обгърнал раменете му с ръка, и упражняваше пръстовки върху рамото му, докато двамата гледаха сервиса на Пийт Сампрас. Рошеше косата му, потупваше го приятелски по коляното, а когато имаше вълнуващ удар, стискаше бузите му или го целуваше. Всичко това беше тъй зашеметяващо „не по швейцарски“.