– С Мариана ли отиваш?
– Не, Софи, сам.
Защо жените винаги си въобразяваха, че проблемът е друга жена? Дори и когато имаха право, дразнещо е.
– Всичко е проблем – отговори й. – Вече не съм в състояние да вярвам в нещата, в които винаги съм вярвал, да мисля онова, което винаги съм мислил. Можеш ли да ме разбереш, Софи?
Сега тя вдигна поглед към него.
– Много е трудно.
На следващата сутрин го събуди звънът на телефона; беше рано сутринта, а предната вечер бе пил доста повече от нужното. С пулсираща болка в главата, той се пресегна за слушалката.
– Клод? Мъчих се да се свържа с теб, cheri, не можах да спя цяла нощ. Ако все още не си говорил с Мариана, смятам, че наистина трябва да се обадим в Интерпол.
Той преглътна. Ушите му звънтяха, устата му бе пресъхнала.
– Не.
– Имаш ли по-добра идея?
– Не мисля, че ще искаш да се обаждам на когото и да било – гласът му прозвуча дрезгаво, – когато чуеш онова, което имам да ти кажа.
– Моля?
– Фелдмън е написал на дъщеря си писмо за теб и за дългата любовна връзка между двама ви. Поне ще бъдеш удовлетворена да разбереш, че те е нарекъл голямата си любов, макар никога да не е искал от теб повече от някое и друго удоволствие – тук гласът му звучеше хапливо. – Написал е писмото, преди да умре. Тя ми е изпратила копие. В непредсказуемото си състояние тя би могла да се изкуши да го покаже и на татко, което няма да ти хареса, нали? Освен ако, разбира се, вече не си му казала за любовната си афера с Александър Фелдмън?
– Не те разбирам, Клод? Пиян ли си? За какво говориш?
С горчивина, той й разказа за доставката на „Федекс“ и й прочете писмото на Александър, без да й спести нищо. Франсин мълчеше.
– Какво имаш да кажеш за себе си? – попита я.
– Клод – продума тя накрая. – Моля, нека да разговаряме за това. Не прибързвай – той я чу, че започва да плаче. – Бяхме много влюбени, cheri. Не беше нещо незначително. Накрая той се върна, за да ми предложи да се оженим, но аз казах „не“, отказах да напусна теб и баща ти.
– Не ми пука. Не ми говори за това.
– Мариана е направила грешка, като ти е казала.
Усещаше езика си втвърден и удебелен в устата си. Изгаряше от жажда.
– Мариана се е обърнала срещу мен. Тъкмо започвахме да се сприятеляваме, въпреки че е знаела за всичко това, а сега иска страдивариуса.
– Не си съвсем честен, Клод. Не можеш да разбереш и естествено, си разтърсен. Може би наистина трябва да ти обясня някои неща, но не бива да губиш Лебеда. Не и само защото си ми ядосан. Той е толкова важен за кариерата ти...
Клод я сряза:
– Моята кариера не е твой проблем. Вече не. Фелдмън умря. Можеш да се оттеглиш.
– Казва ли той в писмото си нещо друго на Мариана?
– Това не е ли достатъчно?
– Мариана на всички ни навреди.
– Не тя, а ти ни навреди, маман.
Клод стана от леглото, притиснал телефона до ухото си, и отиде в банята да си налее чаша вода.
– Всъщност имам един въпрос към теб и най-добре да ми признаеш истината. Какво каза на Мариана, когато ти се обади преди няколко седмици да ме търси? Спомена ли й нещо за Софи, за бременността и?
Франсин забави отговора си.
– Да, Клод. Смятах, че така е правилно – защото смятах, че ще постъпиш почтено към Софи.
– Какво й каза? – изръмжа той. Ако беше в стаята с него, сигурно щеше да я разтърси здравата.
– Казах й, че ще се жениш.
Дъхът му секна при тези думи. Остана като поразен.
– Но аз няма да се женя. Няма да се оженя за Софи.
– О, но трябва. Тя носи детето ти!
– Не я обичам. Бракът ни ще бъде като твоя. Това ли би искала за мен? – той каза това с огромно задоволство. – И трябва да знаеш, че съм влюбен в Мариана – в последвалата тишина се зачуди дали е истина.
– Не се държиш достойно – разрида се Франсин.
– Погледни се в огледалото, мадам – и Клод й тресна слушалката.
ПЕТНАЙСЕТА ГЛАВА
Мариана
На сутринта след като изпрати писмото, Мариана си стегна багажа, сложи Сребърния лебед в празната кутия на вилома и тръгна с колата за Стокбридж. Спря в града, за да си купи продукти на Общинския пазар и вино от „Гуд уайнз ънд спиритс“. Канавките край входната алея в „На път към Суан“ бяха буренясали, цветните лехи – валма от плевели и увивни растения и посърнали цветове. Пролетта бе дошла, а никой не се грижеше за градината. Тя се измъкна от колата с челото в ръка и влезе в спарения въздух на къщата. По пода се раздвижиха кълба от прах, когато отвори прозорците.
Извади от кутията Сребърния лебед и го занесе в сейфа, където го закачи на последния свободен ремък наред с всичките му имитатори. Затвори тежката врата. Само нейния вилом го нямаше. Липсваше й независимо от присъствието на оригинала му.