По масата за хранене в трапезарията имаше слой прах, както и по бюфета с мраморен плот. Полилеят бе потънал в паяжини. Отвори френските прозорци, които водеха към терасата. Там нощем се виждаше избледняващия пурпурен отблясък на луната, която се издигаше над планината. Навсякъде се чувстваше присъствието на Клод. Как и се искаше той да изникне иззад сенките на градината и да се хвърли в прегръдките й. Как можа да повярва, че я обича? Какво ли мисли той сега? Как ще се почувства, след като прочете писмото на Александър? Ще се упрекне ли, че я е лъгал за Софи фон Еди-коя-си?
Шофирането я беше уморило. Върна се в студиото на Александър и затвори вратата. Настани се на велурения диван, където баща й подремваше следобед, и изрита обувките си. Едноцветното мохерно одеялце беше метнато, сгънато, през облегалката на дивана. Беше го плела майка й. Тя загърна раменете си с него и полегна, потопена в спомени за Пилар – с плетените й дантели и куките в хола, докато баща й даваше уроци.
Едно беше разбрала: никой не би могъл да прави музика като тази на Александър, без да има нужните ресурси от чувствителност и емоционален интелект. През последните години, защото той бе споделял толкова щедро времето си, ученици и колеги се връщаха при него – да го посетят, да му посвирят, да вземат уроци или да правят филми, да го записват или да говорят с него за музика. Толкова много бяха желаещите да дойдат, че трябваше внимателно да ги разпределя, за да не се изтощи той. Както баща й обичаше да се шегува: „Идват, за да докоснат крайчеца на робата ми“.
Но дори и подобна всеотдайност не успя да компенсира Александър за загубата му на сила и подвижност при свиренето на инструмента. Всеки ден той губеше от уменията си. Упражняваше се всяка сутрин, но изпитваше болезнено отчаяние от звука, който произвеждаше, от това колко бързо се уморяваше, как всичко го болеше. И когато към края на осемдесетте зрението му се влоши, точно както бе станало с майка му, можеше да свири само онова, което помнеше, често спирайки по средата на някой пасаж. Изписаните по лицето му отчаяние и объркване в такива моменти тъй силно наскърбяваха Мариана, че тя хукваше към него, за да му изтананика останалото или пък да му го изсвири на пианото. Двамата заедно се трудеха над музика, която едно време той знаеше наизуст.
Веднъж, докато му приготвяше обяд в кухнята, чу го как внезапно спря да свири. И след като не дойде в трапезарията, тя се запъти да провери дали не се е случило нещо, или пък какво го е разконцентрирало. Влезе в студиото и го видя – седнал с челото, опрял глава в шийката със затворени очи. По лицето му се стичаха сълзи.
– Не мога, Мариана, не мога да продължавам без музиката си. Вече не виждам. Едва мога да повдигна ръце. Невъзможно е – тя застана до него и го погали по раменете. – Няма смисъл – продължаваше той, – няма смисъл.
Състоянието му постепенно ставаше все по-безпомощно и уважението, което винаги беше изпитвала към него, вече не беше подплатено със страх. Сега можеше да му признае, че го обича, и знаеше, че макар да не го изрича, той също я обича. Тя седеше до баща си, докато той спеше, и четеше в люлеещия се стол до леглото му. Пръстите на лявата му ръка, опрени в бузата, полегнала върху любимата му възглавница, помръдваха – той все свиреше ли свиреше на виолончело. Сънищата му често бяха бурни, страшни. Събуждаше се и по набръчканото му лице се четеше ужас. Гледаше дъщеря си с празен поглед, докато се сети коя е. После сграбчваше ръката й и въздишаше.
– От това вече няма полза, този живот, който живея, е напълно безполезен, миличка.
Тази нощ тя вечеря сама, докато слушаше Националното радио. Поглези се с бутилка качествено бордо от избата на „На път към Суан“. Беше дошла, за да оправи всичко належащо. По време на вечерята си направи списъци с всички предстоящи задачи. На другата сутрин запретна ръкави. Седнала на пода в студиото на Александър, тя отвори първия кашон с документи и започна да сортира. Имаше рецензии, свидетелства, похвали, благодарствени писма от ученици, договори и извлечения от платени авторски права, програми и постери – цял хартиен паметник на величието на баща й и неговата самовлюбеност. Беше запазил всичко, донесъл бе вкъщи всяко най-дребно свидетелство от различните краища на света, че кариерата му е успешна, че околните го боготворят. Пилар не беше систематизирала тези документи по категории или пък по години; просто ги беше струпала в кашони. Щом един кашон се напълнеше, тя го облепяше с тиксо и го подреждаше върху рафтовете в студиото, без дори да му постави дата. За Мариана това беше израз на вял бунт от страна на майка й срещу тиранията на Александровата самомнителност.