Накрая тя каза:
– Клод, аз поставих Лебеда в рискова ситуация. Едва не го загубихме.
Той почервеня.
– Какво се случи? Къде е той сега?
– Занесох го в Стокбридж, за да го държа далеч от теб. И когато бягах от горящата къща, го ударих в една врата. Исках просто да го спася, но видимостта беше ниска от целия този дим... Повредих го. Защо не го оставих в сейфа с другите чела? Сега нямаше да има тази пукнатина в задната дъска!
Клод усети, че му се завива свят. Ръцете му се разтрепериха. Инструментът е бил подложен на ужасна опасност. И беше силно повреден. Той се сети как майка му го беше предупредила – Мариана е податлива на необмислени и саморазрушителни изблици. Възможно ли е да е унищожила Лебеда? Пукнатина в задната дъска можеше да съсипе един инструмент.
След малко намери сили да попита:
– Доколко е сериозна пукнатината? Трябва да ми кажеш. Свърза ли се с Пиер Фернан? Той прегледал ли е челото?
Мариана разглеждаше лицето му, облегната назад в стола си.
– Да, свързах се с него. Върнал се е на работа. И не, не го е виждал още. Много ми е сърдит. И той, и Баум. Обещах да го занеса в магазина утре вечер.
– Но това сигурно се е разчуло? – настоя той.
– Мисля, че още не – тонът и охладня. – Не съм разговаряла с никого и никой не знае, че Лебеда е бил там с мен. Но сигурно ще излезе наяве.
Клод пак отпи от чашата си. Трябваше да се вземе в ръце и да контролира яда, който го тресеше. Известно време мълча.
– Ако тази новина се разчуе, Лебеда ще загуби половината от стойността си. Може би повече, в зависимост от това доколко е повреден.
– Трябва да се надяваме, че степента на увреждането няма да стане публично достояние... но малко е вероятно да се случи. Лично мен ме интересува единствено дали може да се реставрира.
– Но може да няма същия звук – обвинително добави той. – Може и това да стане, както сама знаеш, при пукната задна дъска.
– Знам – тя сведе поглед. – Баща ми никога няма да ми го прости.
– Нашият баща няма никога да ти прости – поправи я той, – но той е умрял и проблемът си е наш. Ще трябва да почакаме, докато Фернан го разгледа.
Завладя я нова вълна на ярост и недоверие. Може би той си въобразяваше, че е прикрил най-голямото си безпокойство – но това не минаваше пред нея. Точно както и Александър, помисли си тя, Клод не притежава подобен финес. Тя се изправи внезапно и се извини с почервеняло лице. В дамската тоалетна притисна челото си с мокра хартиена кърпа. Беше си позволила да мисли, че съдбата на Лебеда няма да е първата му грижа – че сърцето му ще е разбито от откритието, че имат общ баща и че любовната им връзка е кръвосмешение. Но за него Лебеда беше на първо място, а това и се виждаше обезпокоително познато.
Клод се притесни да не би тя да си тръгване от ресторанта и почти се изправи, за да я последва, но накрая не помръдна. Беше замръзнал в колебанието си, не можеше да реши на кой противоречив импулс да се подчини. Искаше я; искаше да улови и да възстанови дълбоките връзки на страст и музика, които двамата с такава лекота бяха създали. Но в този момент му се искаше също да вземе виолончелото си и да се върне в света, който беше населявал, преди да се срещнат.
Когато Мариана свърна към тоалетните, той потъна обратно в стола си. После вдигна чашата и се замисли за съдбата на челото, за това какво ще прави, ако е невъзвратимо повредено.
Мариана се върна на масата – напълно под контрол и с резервирано държание.
– Сега ще си вървя вкъщи, Клод. Ще се срещнем утре, за да занесем челото в „Баум и Фернан“ – каза му, сядайки. – В момента съм твърде уморена, за да се храня.
– Ще те закарам с такси – предложи той.
– Не, благодаря. Ще походя.
– Да те изпратя ли пеша?
– Не, не, благодаря. Не искам компания.
Докато чакаха сметката, Клод стана настоятелен:
– Донесъл съм ти вилома. Искам да ми посвириш на него.
– Не съм се упражнявала от доста време.
– Естествено, че не си. Инструментът ти беше при мен.
– А при Баум са останалите копия – тя замлъкна. – Не съм убедена, че искам да свиря за теб.
– Моля те, това би означавало толкова много за мен. Помисли ден или два.
– Колко време ще си тук?
– Имам три дни.
Когато се разделяха, Клод я прегърна. Тя се отдръпна и му каза лека нощ.
Мариана тръгна на север покрай Сентръл Парк Уест към дома си. Беше късно и тъмно. Лек бриз караше сенниците на сградите да ромолят приятно, а под тях портиерите се размотаваха на свежия нощен въздух. Завладяна от цял водовъртеж от чувства, в началото тя не успя да види смисъла на онова, което беше се случило в ресторанта. Беше отишла на среща с него, за да се извини за измамата си в Барселона и за повредата, която бе причинила на челото. Искаше да го моли за прошка и се надяваше, че в края на вечерта той ще дойде с нея и двамата ще си легнат. Искаше да му каже, че го обича и че не я е грижа за миналото, за общия им баща, за Лебеда – за нищо друго, освен за тяхната любов и бъдеще. Но в течение на вечерта осъзна, че това никога няма да стане. Той не искаше същото като нея. Не беше се върнал при нея, беше дошъл да си вземе Лебеда. Клод беше точно копие на баща си. Беше не по-малко очарователен, не по-малко сериозен музикант, дори да не притежаваше равностоен талант. Беше толкова сладък, че я заблуди, но всъщност беше точно толкова недостъпен, неподходящ обект за любов. Чудеше се дали след време нямаше да се превърне в друг Александър, винаги търсещ още и още признания за таланта си и непрекъснати потвърждения, че публиката му боготвори него и скъпоценния му талант.