Мариана прекара неспокойна нощ. Беснееше срещу Клод, но дори повече срещу себе си. Наясно беше, че ще трябва да обуздае огромното си привличане към него. Нямаше да й донесе щастие. Независимо от това и противно на обзелите я разочарование и гняв, щеше да се наложи да се примири със своя полубрат. Той беше единственият й останал роднина, а също притежаваше й Лебеда.
СЕДЕМНАЙСЕТА ГЛАВА
Мариана и Клод
Клод й се обади на следващата сутрин от хотела, за да й напомни, че е обещала да му посвири, преди да си замине. Щял да й донесе вилома. Тя го покани в апартамента си и го посрещна босонога, обута в джинси и с бяла тениска. Той й подаде букет от фрезии, плик с пасти и челото в яркосинята кутия.
– Ако нямаш нещо против, сега, докато съм тук, ще се упражнявам на твоя вилом, за да поддържам във форма ръцете си.
– Няма проблем. Чудесно. Но аз все още не съм готова да ти свиря.
Той я целуна по бузата.
– Как ти е главата? Доста пийнахме снощи.
Мариана взе цветята и отиде за ваза. Клод се разходи из хола, разгледа картините по стените и снимките. Домът й бил очарователен, и каза. Тя се зачуди колко дълго ще изтрае, преди да я помоли да види Лебеда. Седнаха до френските прозорци, пиха кафе и хапнаха пастите, които той донесе. Той изпи кафето си и каза:
– Трябва да видя Лебеда, колкото и да е мъчително. Знам, че не искаш да го гледам.
Не му трябваше много време, помисли си тя. Отиде в спалнята, отвори гардероба и положи Лебеда върху леглото си с гърба надолу. После повика Клод вътре и го остави сам с инструмента, защото не желаеше да стане свидетел на първоначалния му шок. Когато се върна, откри го седнал върху леглото с челото в скута му. Прокарваше пръсти по пукнатината, нагоре-надолу, галеше го, като че беше някое умиращо животно, а по лицето му се стичаха сълзи. Мариана хвана Лебеда и го остави настрани, като същевременно прегърна Клод с възобновена нежност. Той обичаше страдивариуса не по-малко от нея. Шепнеше му непрекъснато: „Съжалявам, толкова съжалявам“.
– Лебеда не е донесъл никому щастие – прошепна той, – с изключение на Александър.
– Странно, нали, колко много неприятности създаде.
– Като се почне – или поне така съм чувал – от жертвите, които ти и майка ти е трябвало да правите, за да може да го изплащате.
– Не. Като започнем от факта, че твоята майка и моят баща са се срещнали, когато той е отишъл в Страсбург, за да го открие.
– Нашият баща – припомни й Клод.
– А после двамата с теб се срещнахме в Бостън – въздъхна Мариана. – Лебеда ни запозна. Нека да не му позволяваме да ни раздели – тя взе челото и го постави в кутията му. Време бе да му съобщи за предложението на „Метрополитън“.
Прекараха деня заедно, скитаха из града и разговаряха. Качиха се на ферибота за Статън Айлънд и обратно. Тя му показа мястото, където преди се намираше Световният търговски център.
– Това се случи, докато бях с Антон в Европа.
– Във връзка ли си с Пиетовски?
– Изпрати ми мило писмо, когато Александър умря. Но, не, не поддържаме връзка.
Разходиха се покрай река Хъдзън в Ривър Парк на път за апартамента й. Вятърът беше силен и облаците бързо бягаха по небето, а през тях проблясваха ту слънчеви лъчи, ту сянка.
– Клод, още нещо трябва да ти съобщя – рече тя. – След като се върнах от Прадес, обади ми се кураторът на колекцията „Мартен“