Мариана и Клод размениха погледи. Тя каза:
– Боя се, че е пукнат. На задната дъска, близо до душичката е и се вижда лесно. Дойдохме да те помолим да го погледнеш и да ни кажеш какво мислиш – колко работа ще му трябва и колко ще ни вземеш за поправката.
Той я погледна в очите.
– Разочарован съм от теб, Мариана; първо бягаш с Лебеда, а след това го въвличаш в пожар и го трясваш някъде. Бедният ти баща. Сигур се обръща в гроба си. Ти не си се отнесла с уважение към него и сега – виж кво е станало. Тъжно ми е, че мосю Розел има таквиз неприятности – а и за баща ти също – той въздъхна. – Но нека да погледнем.
Пиер отвори кутията и внимателно положи Лебеда върху работната си маса под провисналата крушка. Когато го обърна, се смръщи. Челото беше лошо наранено. Известно време не продума, а продължи да проверява кленовото дърво с огромна нежност. Като го гледаше, Мариана потъна в земята от срам.
– Кво да ти кажа? – най-сетне продума. – Това е, helas, голяма повреда. Мога да го поправя, да, но гарантирам единствено за външния му вид. И ще отнеме месеци, а не седмици.
– Кога можеш да започнеш? – попита го Клод.
– Трябва да го отворя, както знаете. Няма да е лесно и евтино. Ще трябва да подпишете документи. Мосю Розел съгласен?
– Да – отговори Клод, – имаме пълно разбирателство.
– Добре тогава. Искате ли да зърнете пукнатина отвътре? Да го отворя ли? Ако искате, заедно ще преценим повредите.
– Да, разбира се – пак се съгласи Клод, но Мариана мълчеше.
Пиер свали струните и тъй като техният опън вече не го придържаха, свали и магаренцето. Махна и грифа, седалката и струнника. После внимателно намаза със спирт горната дъска на челото там, където влизаше под стремената. Повтори няколко пъти.
След това извади дълъг и тънък нож и опита острието му върху палеца си. Внимателно го пъхна между дъното и стремената на виолончелото. Мариана имаше чувството, че ще припадне. Той вдигна поглед, леко усмихнат.
– Изпълнявал тази операция стотици пъти, скъпи мои, но никога върху толкова красив пациент.
Чуха дращещ звук, после серия проскърцвания – дървото, което се оплакваше от ножа. Накрая се чу стряскащ пукот и раздиращо стенание, когато французинът освободи задната дъска. Пиер стоеше под ярката светлина на крушката, а на масата пред него лежеше разчлененият Лебед.
Клод я прегръщаше през рамото, докато я изпращаше до дома и.
– Мисля, че ще трябва да се обадиш в „Метрополитън“ и да разговаряш с шотландеца. Ако ти направи разумна оферта, сигурно ще е най-добре да я приемем. Пукнатината ще я поправят, но изглежда, новината се е разнесла.
Тя се съгласи с него.
В последната сутрин, която прекара в Манхатън, Клод свири на вилома в хола на Мариана. Тя лежеше на дивана със затворени очи. След като мина през обичайните загряващи упражнения, той подхвана концерта на Виктор Хърбърт за чело номер 2 в ми минор, който готвеше за изпълнението си през следващия месец в Мюнхен. Мариана го беше свирила много пъти. Той беше един от любимите на Фелдмън. Хвалеше го заради амплитудата на драматичния ефект, напевната мелодична линия в андантето. Клод често беше слушал запис на този концерт в изпълнение на Фелдмън заедно с Филаделфийския оркестър, но никога не беше го изучавал с покойния си учител. Сега го свиреше за Мариана.
Тя съсредоточено го слушаше. Изтегната на дивана, отпусната, го изучаваше. Когато стигна в края на пролога, Мариана изведнъж подскочи до изправено положение и му викна:
– Накарай кучето да вие, Клод! Трябва да накараш кучето да вие!
Той я изгледа озадачено.
– Моля?
– Така обичаше да казва Александър. Нашият малък шпаньол цял ден си седеше тихо в студиото му, докато той свиреше или даваше уроци. Но щом Александър подхванеше Виктор Хърбърт, кучето пощуряваше. Започваше да стене, сякаш свиреше заедно с него по време на бавната част, а по време на алегрото направо виеше. Баща ми умираше от кеф. Смяташе, че това е признак за изострена музикална чувствителност. И когато усещаше, че не свиря на емоционалното ниво, което музиката изискваше – при което и да е произведение, не само при Хърбърт, – започваше да ми вика: „Накарай кучето да вие!“. Това означаваше: „Намери музиката, иди по-дълбоко, дай повече от себе си“. То беше и най-голямата му похвала. Сега започни отначало, Клод, от самото начало.
Отпърво той се разсмя заради музикалното куче. После стана по-сериозен и започна отначало. Тя стана неговият учител, напътстваше го, спираше го да му обяснява с настървеност, не по-малка от тази на Александър, но далеч не толкова груба, когато Клод не се справяше с музиката.