И двамата с мадам Розел бяхме женени в годините, докато нашата връзка продължаваше – тя за диригента Бернар Розел. Виждахме се само когато бе възможно, но любовта ни беше силна и страстна. Може би си спомняш, че Франсин имаше общо с това, че придобих Сребърния лебед преди много години в Страсбург. Майка й беше тази, която ме запозна с притежателя на инструмента. През годините аз обучавах сина й Клод – той е с три години по-млад от теб, и се гордея много с неговата кариера; той е прекрасен челист. Баща му е първокласен диригент, макар и не много амбициозен. По определен начин – тъй като ти, уви, вече не се изявяваш като соло изпълнител, Клод се превърна в музикалния ми наследник. Надявам се да станете приятели. Вярвам, че майка ти никога не е разбрала за връзката ми с мадам Розел, защото ние бяхме заедно единствено в Европа.
Тази информация с нищо не променя твоя живот, Мариана. Ти си моята обичана и единствена дъщеря и аз винаги съм те защитавал, като това ще продължа и при разпределението на моето наследство. Но знаейки тези неща, ти ще можеш по-лесно да приемеш онова, което следва. Написах писмото, запечатах го и го дадох на своя адвокат Кристъфър Бийчър, когото вече трябва да си срещнала. Никой друг не е въведен в тази информация, освен теб и разбира се, мадам Розел, макар тя да не знае, че съм ти разказал за нашите отношения. Ти беше всеотдайна дъщеря. Никога не разбрах какво те накара да спреш да свириш. Но сега поне мога да ти поднеса плодовете на дългия ми житейски път в изкуството.
Бъди свободна, ангел мой, най-сетне да живееш свободно живота си.
Татко
Сама в конферентната зала, Мариана сложи писмото в зелената си чанта и притисна с ръце лицето си. Как е възможно нито тя, нито майка й никога да не са подозирали за тази дълга, предателска връзка? Как може той да си е мислил, че това не променя нищо? Всъщност дали майка й не е знаела за Франсин Розел? Колко ужасно, ако е знаела или пък е подозирала. Това би обяснило сълзите, черното безмълвие в къщата всеки път, когато Александър бе готов да отпътува. И всеки път когато е тръгвал на турне, той е отивал в отворените обятия на друга. Пилар сигурно е чувствала болезнено нетърпението му да замине.
Мариана се надигна от стола. Изтри сълзите с опакото на ръката си, която трепереше. Адвокатът почука. С възпитан жест той отвори вратата и я повика да го последва. Тя тръгна по петите му в другата зала, където предположи, че той ще й прочете завещанието на Фелдмън. Бийчър отвори тежката дъбова врата, за да я пропусне, и се обърна към нея:
– Баща ви остави много точни инструкции за този случай. Надявам се, че всички ще бъдат доволни от развитието на нещата.
– Всички ли?
Но Бийчър вече бе влязъл в залата.
Масата блестеше. Големите прозорци очертаваха гледката към възвишението на „Бийкън Хил“ в далечината и магазините и колите отдолу. Имаше лампи със зелени абажури, тъмни кожени столове, кана с вода и четири чаши върху табла. Двама души – млад мъж и много по-стара жена – седяха край масата.
– Познавате се отпреди – каза Кристъфър Бийчър, – но ако не се лъжа, минало е много време оттогава.
Елегантният мъж стана, за да я поздрави. От снимките по стената на баща си се досети, че това е Клод Розел, но той беше дори по-красив в действителност. На повечето от снимките носеше фрак; днес бе облечен в тънък тъмносив италиански костюм. Той приближи с протегната ръка, усмихнат. Стисна дланта и с две ръце и я разтърси с топлота, като я гледаше право в очите.
– Прекрасно е, че се срещаме, Мариана.
Тя се втренчи в него, после в жената, седнала в далечния край на масата. Това трябва да е любовницата на Александър, Франсин Розел, жената, която го беше отделила от Пилар и също от Мариана. Нямаше снимка на майката на Клод, която да украсява стената в студиото на баща й, но тук очевидно беше певицата, която в миналото е била любовница на Фелдмън и за която неговата любов е била, както току-що прочете, „силна и страстна“.
В това време Кристъфър Бийчър казваше:
– А помните ли, или трябва да ви я представя, мадам Франсин Розел?
Жената се изправи. Беше ниска, закръглена, все още хубава, с опъната, гладка кожа. Косата й, боядисана в светло, сребристо русо, беше внимателно фризирана. Бе облечена в сиво-син костюм за път и бяла блуза от бродирана коприна. Около врата си носеше няколко реда перли. Мариана не би я познала на улицата, но като я видя сега, се сети за странното чувство на неудобство, което чувстваше винаги когато Александър споменеше, мимоходом, името й. Клод все още държеше ръката й.
– Толкова обичах и се възхищавах на баща ви. Той беше невероятно вдъхновен артист и учител. Изпитвам безкрайна благодарност, че съм бил негов ученик.