Франсин Розел бутна назад стола си и приближи, заобикаляйки масата, като се повдигна, за да я целуне по двете бузи. Мариана замръзна. Уханието на кожата й и беше познато: L’Heure Bleue – парфюмът на Guerlain, който баща й винаги й носеше от Европа и който никога не беше харесвала. Пилар му каза, че това не е подходящ парфюм за младо момиче, но той продължаваше да го купува, несъмнено набързо, в безмитния магазин на аерогарата на път за вкъщи. А може да го е вземал от нейните запаси. Всичките му подаръци бяха празни символи, оплакваше се Пилар, всичките му мили прояви – повърхностни, на юруш. Франсин се оттегли, свали ръцете си от раменете на Мариана, сякаш беше пипнала нещо горещо до изгаряне.
– Не сме се виждали от толкова ужасно дълго време, скъпа. Исках да ви пиша още в момента, в който баща ви почина, и щях да дойда на мемориалната му служба. Но имах концертен ангажимент, който не можех да отменя. – Тя сключи ръце, а очите и се напълниха със сълзи. – Неговата смърт ни се отрази дълбоко. Той ще ни липсва ужасно.
– Да – додаде Клод. – толкова трудно ни беше, маман плака със седмици. Бяхме, все още сме, толкова разсипани. Каква загуба.
– Как се чувствате, Мариана? – попита Франсин.
– Тъжна съм, разбира се – отвърна тя студено и заобиколи масата. Чакаше адвокатът да й посочи къде да седне. Той го стори и тя се настани. Но защо, попита се тя и започна да трепери, присъстваха тук тези двамата? Мадам Розел трябва да е не по-малко от седемдесет сега, макар да не й личеше. Защо я бяха поканили да дойде в Бостън и в кантората на Бийчър?
Помъчи се да си представи причина. Може би тези двамата възнамеряваха да й отправят предложение да откупят страдивариуса? Може би баща й се беше разпоредил те да имат възможността да купят Лебеда първи, правото на първия отказ? Пред нея на масата имаше бележник и химикалка.
– Каква загуба – рече Клод отново. – Сигурно ви е тежко. Чувал съм, че вие двамата сте били толкова близки. – Мариана се обърна и оглеждайки го, установи, че е тревожно привлекателен. Не можеше да откъсне очи, макар че майка му се помъчи да отвлече вниманието й.
– С какво се занимавате сега? – попита Франсин.
– Имах доста неща, за които да се погрижа – отвърна Мариана, – както можете да си представите. Той никога не е обръщал внимание на работите си – тя поспря, почувствала неудобство. – Имам предвид финансовите си работи, естествено.
Бийчър предложи да започнат със срещата. Клод издърпа един стол и седна до нея, като подпря ръката си на гърба на нейния стол, докато Франсин се върна на собственото си място в другия край на масата. Мариана благодари на Клод за чашата вода, която й сипа, после бързо отвърна поглед. Привличаше я – силните, ъгловати черти на лицето му, смесицата от самочувствието на зрял мъж и искреността на момчешкия му чар.
Имаше тъмносини очи и гъсти къдрици, руси като на майка му. Тя знаеше много малко за него, макар да беше чела рецензии, естествено, които Александър непрекъснато й даваше. В Европа той беше изгряваща звезда, много ангажиран и уважаван, и в писмото си баща й го наричаше „моят музикален наследник“.
– Моля за вниманието ви. Можем да започнем.
Бийчър благодари на всеки от тях, че е дошъл. Беше планирал тази среща, както Клод добре знаеше, така че да съвпадне с неговия дебютен концерт в Ню Йорк, за да не му се налага да пътува два пъти до Америка. Той пожела на младия челист успех. Щом погледна към Мариана, се усмихна.
– Трябва да подчертая, че това беше негово недвусмислено желание – да бъдем заедно в тази стая.
Докато Бийчър дърдореше: „Има обичайните заявления като „в добро здраве телом и духом“, обичайните отхвърляния – „то отменя всички предишни подобни документи, и др.“, Мариана се мъчеше да потисне трепета, който вълнуващата близост на младия Розел до нея й причиняваше, ръката му, метната на гърба на стола й, която почти я прегръщаше. Обърна се рязко, за да го погледне, и установи, че той също се е втренчил в нея, очите му – дълбоки езера на безпокойство и съчувствие. Бийчър продължаваше да говори:
– ...и обичайните малки дарения на икономки и роднини – на племенника на баща ви, мисля, понастоящем жител на Израел, и на Дружеството на челистите и на Мемориалния фонд „Кусевитцки“ в Тангълуд. И така нататък, и така нататък. Разбира се, с удоволствие бих обсъдил всяка от тези точки в подробности, но никоя от тях не би трябвало в този момент да ни притеснява. Вместо това и отново според точните инструкции на Александър Фелдмън трябва да ви информирам лично за основните дарения в това завещание. Въпроси?