Докато с прозявки се изкачваха обратно по стълби те, Джил каза:
— Бас ловя, че тази нощ ще спим добре.
Наистина, изминалият ден бе богат на събития, което показваше колко малко знае човек за това, което му предстои.
Глава четвърта
Заседанието на бухалите
Интересен е фактът, че колкото повече ти се спи, толкова повече се мотаеш, преди да си легнеш, особено ако имаш късмет в стаята ти да гори огън. Джил си помисли, че не може да започне да се разсъблича, преди да е поседяла известно време пред огъня. А веднъж седнала, не й се ставаше. Може би вече пет пъти си беше казала: „Трябва да си лягам!“, когато я стресна удар по прозореца.
Тя стана, дръпна завесата и отначало не видя друго освен тъмнината. После отскочи, защото в прозореца се блъсна нещо много голямо и удари стъклото. В главата й се мярна изключително неприятна мисъл: „Ами ако в тази страна има нощни пеперуди-великани? Пфу!“ В този момент съществото се завърна и тя бе почти сигурна, че този път е съзряла човка и че звукът от удара идва от човката. „Това е някаква гигантска птица — помисли Джил. — Може би е орел?“ Не изпитваше кой знае какво желание да бъде посетена от орли, но отвори прозореца и погледна. В този миг със силен шум от криле съществото кацна на перваза и изпълни целия прозорец така, че Джил трябваше да се отдръпне, за да му направи място. Беше Бухала.
— Шшт, тихо! Буху-бух! — каза той. — Не вдигай шум. Вие двамата сериозно ли се отнасяте към работата, която трябва да свършите?
— За принца ли? Да, май че да.
Джил си припомни гласа и лицето на Лъва, които почти бе забравила по време на пиршеството.
— Добре — рече Бухала със задоволство. — В такъв случай нямаме време за губене. Веднага трябва да бягате оттук. Ще ида да събудя другия човек. После ще се върна за теб. Няма да е лошо да съблечеш тези дворцови дрехи и да сложиш нещо, с което ще можеш да пътуваш. Ще се върна за нула време. Буху-бух. — И без да чака отговор, отлетя.
Ако Джил беше свикнала с приключенията, може би щеше да се усъмни в думите на Бухала, но това изобщо не й мина през ума. Мисълта за среднощното бягство бе толкова вълнуваща, че забрави сънливостта си. Преоблече се в пуловер и панталонки (на колана висеше джобно ножче, което можеше да се окаже от полза) и прибави няколко от нещата, оставени в стаята й от момичето с върбовата коса. Избра си къса пелерина с качулка. „Много е удобна в случай на дъжд“ — помисли Джил. Взе и няколко носни кърпички и гребен. После седна и зачака.
Вече отново й се приспиваше, когато Бухала се върна.
— Сега сме готови — каза той.
— Трябва да ме водиш — рече Джил. — Още не познавам коридорите.
— Буху-бух — възрази Бухала, — няма да минаваме през замъка. Безсмислено е. Налага се да ме яхнеш. Ще летим.
— О… — Джил понечи да каже нещо, но остана с отворена уста, защото идеята никак не й допадна. — Няма ли да ти тежа?
— Буху-бух, буху-бух! Не говори глупости. Вече пренесох другия. Хайде. Но първо да угасим тази лампа.
Веднага щом лампата изгасна, нощта отвъд прозореца стана по-светла — вече не беше черна, а сива. Бухала застана на перваза с гръб към стаята и разпери криле. Джил трябваше да се покатери на късото му дебело туловище, да пъхне колене под крилете му и да се държи здраво. Перата бяха чудно топли и меки, но нямаше за какво да се държи. „Как ли се е отразила тази нощна разходка на Скруб?“ — рече си Джил. И едва помислила това, те се спуснаха от перваза със страховита дъга. Крилете пърхаха около ушите й, а хладният и влажен нощен въздух се стелеше по лицето й.
Бе много по-светло, отколкото очакваше. Макар че небето бе надвиснало над тях, един воднистосребрист отблясък показваше къде зад облаците се крие луната. Под тях полетата изглеждаха сиви, а дърветата — черни. Духаше лек ветрец — сподавен, смущаващ — и предвещаваше дъжд.