— В такъв случай няма смисъл да го чакаме да се върне, така ли? — попита Джил.
— Не, няма! — отвърна Бухала. — Ох, каква бъркотия. Жалко, че вие двамата не сте знаели и не сте му казали веднага! Той щеше да уреди всичко. Може би щеше да ви даде цяла армия за търсенето на принца.
Тук Джил замълча с надеждата, че Скруб ще прояви кавалерство и няма да обяви пред бухалите защо е станало така. Той наистина се сдържа или почти се сдържа, защото промърмори под носа си: „Не съм виновен за това!“, преди да продължи на глас:
— Добре. Ще трябва да се оправим сами. Има обаче още нещо, което бих искал да знам. Ако това заседание на бухалите, както го наричате, е тъй справедливо, открито и няма никакви пъклени замисли, защо трябва да е толкова тайно. Имам предвид, че се провежда посред нощ, в някаква си развалина и прочие?
— Буху-бух, буху-бух! — откликнаха няколко бухала. — А къде да се срещаме? Кога да се срещаме освен през нощта?
— Виждате ли — обясни Гладкопер, — повечето от съществата в Нарния имат несвойствени за нас навици. Работят на светло през деня (пфу!), когато всички би трябвало да спят. В резултат на това през нощта са така слепи и глупави, че не можеш да измъкнеш и дума от тях. Затова ние, бухалите, имаме навика да се събираме самостоятелно в разумно време, когато искаме да разговаряме помежду си.
— Разбирам — каза Скруб. — Добре тогава, да продължаваме нататък. Разкажете ни за изчезналия принц.
Историята разказа един стар бухал, а не Гладкопер.
В едно майско утро преди около десет години съвсем младият рицар Рилиан, синът на Каспиан, излязъл да поязди с майка си — кралицата, в северната област на Нарния. С тях били множество оръженосци и придворни дами, като всички носели на главите си гирлянди от свежи листа, а на раменете им висели рогове. С тях обаче нямало хрътки, понеже не ловували, а празнували майските празници. Докато денят бил още топъл, озовали се на красива полянка, на която имало извор. Именно там слезли от конете и се отдали на ядене, пиене и веселба. След известно време на кралицата й се приспало. Постлали й наметало върху тревата, след което принц Рилиан и останалите от компанията се отдалечили, за да не я разбудят с приказките и смеха си. Скоро от гъстата гора изпълзяла великанска змия и ухапала кралицата по ръката. Щом чули вика й, всички хукнали към нея, но пръв пристигнал Рилиан. Видял как влечугото се отдалечава и се спуснал след него с изваден меч. Било огромно, блестящо и зелено като отрова. За нещастие изчезнало бързо в гъсталака и принцът не успял да го стигне. Затова се върнал при майка си. Напразно всички се били струпали около нея. От пръв поглед Рилиан разбрал, че никой лекар на света вече не може да й помогне. Докато била жива, тя като че ли се опитвала да му каже нещо, но гласът й бил неясен. Умряла, без да може да му предаде посланието си, каквото и да е било то. Това станало едва десет минути, след като надала първия вик.
Занесли мъртвата кралица обратно в Каир Паравел, където била горчиво оплакана от краля и от цяла Нарния. Тя била велика кралица — мъдра, красива и щастлива. Крал Каспиан я довел за невеста от Източния край на света. Говорело се, че във вените й течала звездна кръв. Принцът, както се очаквало, понесъл смъртта на майка си много тежко. След това често яздел из северната област на Нарния на лов за онова отровно влечуго, за да го убие и отмъсти. От тези си странствания принцът се завръщал уморен и объркан, но никой не обърнал особено внимание на състоянието му. Близо месец след смъртта на кралицата хората заговорили, че в него е настъпила промяна. Погледът му бил като на човек, преживял видения, и въпреки че бил навън по цял ден, конят му не показвал признаци на усилена езда. Най-добрият му приятел сред придворните бил лорд Дриниан — капитанът на бащиния му кораб по време на великото плаване към Източните морета.
Една вечер Дриниан рекъл на принца:
— Ваше височество, трябва да се откажете да търсите змията. Да се отмъщава на безмозъчни същества не е същото, както да отмъщаваш на хора. Напразно се морите.
Принцът му отговорил:
— Милорд, през последната седмица направо забравих за змията.
Дриниан го попитал защо язди непрестанно из северната област.
— Милорд — отвърнал принцът, — видях най-красивото създание на света.
— Любезни принце — казал Дриниан, — окажете ми честта да ми позволите да дойда с вас утре, та и аз да видя това красиво създание.
— С най-голямо удоволствие — рекъл принцът.
По някое време на следващия ден оседлали конете си и препуснали в галоп към северните гори. Стигнали до същия извор, където кралицата намерила смъртта си. На Дриниан му се видяло странно, че принцът е избрал точно това място за скитанията си. Останали там до обед. Точно тогава Дриниан вдигнал очи и съзрял най-красивата жена, която някога бил виждал. Тя стояла от северната страна на извора и не проговаряла. Само махала с ръка на принца — все едно го викала да иде при нея. Била висока и стройна. От нея струяла светлина, а тялото й било обвито в тънка дреха — зелена като отрова. Принцът я гледал като човек, загубил ума си. Изведнъж жената изчезнала, Дриниан не видял накъде. След това двамата с принца се завърнали в Каир Паравел. В ума на Дриниан обаче се загнездила мисълта, че тази сияйнозелена жена е зла.