Бил обзет от силни съмнения дали да разкаже на краля за приключението, но не му се щяло да се проявява като дърдорко и издайник. Затова запазил мълчание. По-късно обаче съжалявал, че не казал на краля. Защото на другия ден принц Рилиан тръгнал на езда сам. Същата нощ не се завърнал. Оттогава досега от него не е намерена следа нито в Нарния, нито в съседните страни. Нито пък са открити конят му, шапката или наметалото. Тогава Дриниан, горчиво разкаян, отишъл при краля и му казал:
— Господарю, убий ме като нечуван предател, защото заради моето мълчание твоят син е унищожен. — И му разказал цялата история.
Тогава крал Каспиан грабнал бойна секира и се спуснал към Дриниан да го убие. А лордът стоял неподвижен като скала в очакване на смъртоносния удар. Но щом вдигнал секирата, Каспиан я хвърлил и извикал:
— Изгубих кралицата и сина си. Трябва ли да изгубя и своя приятел?
Хвърлил се на шията на Дриниан и го прегърнал. Двамата се разплакали, а приятелството им продължило.
Такава била историята на Рилиан. Накрая Джил добави:
— Хващам се на бас, че змията и жената са били едно и също същество.
— Тъй, тъй, и ние мислим като теб — избухаха бухалите.
— Но според нас тя не е убила принца — каза Гладкопер, — защото никакви кости…
— Знаем, че не го е убила — прекъсна го Скруб. — Аслан е казал на Поул, че е някъде и е жив.
— Това може би е още по-лошо — обади се най-старият бухал. — Значи, че тя иска да го използва и крои пъклен план срещу Нарния. Преди много, много години, в самото начало, от Севера дошла Бялата вещица и омагьосала страната ни така, че сто години е имало само снегове и ледове. Ние смятаме, че тази жена има някаква връзка с нея.
— Добре тогава — заяви Скруб. — Двамата с Поул трябва да намерим принца. Можете ли да ни помогнете?
— Вие двамата знаете ли накъде да тръгнете? — попита Гладкопер.
— Да. Трябва да тръгнем на север и да стигнем до развалините на града на великаните.
Щом каза това, настана кресливо бухане, съпроводено с шум от преместване на птичи крака и от разрошване на пера. После всички птици заговориха едновременно. Обясняваха колко съжаляват, че няма да могат да тръгнат с децата в търсене на изчезналия принц.
— Вие не искате да пътувате през деня, а ние — през нощта — рекоха те. — Няма смисъл, няма смисъл.
Един-двама бухали прибавиха, че дори в разрушената кула не било вече толкова тъмно, колкото когато започнали, което значеше, че събранието вече е продължило достатъчно дълго. Всъщност само споменаването на развалините на великанския град сякаш бе охладило ентусиазма на птиците. Но Гладкопер рече:
— Щом искат да тръгнат по пътя към Етинсмур, трябва да ги заведем при някой от Блатните мърморци. Те са единствените, които биха могли да им бъдат в помощ.
— Тъй, тъй, заведи ги — обадиха се бухалите.
— Хайде тогава, да вървим — подкани ги Гладкопер. — Аз ще взема единия, но кой ще носи другия? Трябва да се направи тази нощ.
— Аз ще дойда, но само до Блатните мърморци — реши се един от бухалите.
— Готова ли си? — обърна се Гладкопер към Джил.
— Мисля, че Поул спи — каза Скруб.
Глава пета
Блатния мърморец
Джил спеше. От самото начало на събранието на бухалите се прозяваше непрекъснато и сега бе задрямала. Изобщо не бе доволна, че я будят, както и от това, че се намира на голите дъски в някакво прашно помещение, приличащо на камбанария — абсолютно тъмно и пълно с бухали. Недоволството й се увеличи, когато чу, че трябва да тръгне към друго място (очевидно различно от леглото), и то на гърба на Бухала.
— Ох, Поул, вземи се в ръце! — чу гласът на Скруб. — В края на краищата това е приключение.
— Писна ми от приключения! — ядосано заяви Джил.
Съгласи се обаче да се качи на гърба на Гладкопер и когато излетяха в нощта, се разбуди напълно от неочаквано студения въздух. Луната се бе скрила, нямаше и звезди. Далече зад тях високо над земята видя един-единствен светещ прозорец — несъмнено в някоя от кулите на Каир Паравел. Това я накара да закопнее за онази чудна спалня, където щеше да се гушне в леглото и да гледа как сенките от огнището играят по стените. После пъхна ръце под наметалото и се уви плътно с него. Стреснаха я два гласа недалеч от нея — Скруб и неговият бухал си говореха. „Въобще не изглежда уморен“ — помисли Джил. Тя не знаеше за великите приключения на Юстас в този свят, както и че сега нарнийският въздух му възвръщаше силата, придобита по време на плаването с крал Каспиан към Източните морета.