За да остане будна, Джил започна да се щипе. Знаеше, че ако заспи на гърба на Гладкопер, сигурно щеше да падне. Най-после двата бухала кацнаха. Тя сковано слезе от Гладкопер и се озова върху равно място. Духаше пронизващ вятър, сякаш тук нямаше дървета.
— Буху-бух — провикна се Гладкопер. — Събуди се, Пъдълглъм, събуди се! Идваме по работа на Лъва.
Дълго време никой не отговори. После в далечината се появи бледа светлина, която започна да се приближава. С нея долетя и глас.
— Та това са бухали! Какво има? Да не е умрял кралят? Враговете ли са нападнали Нарния? Има наводнение или пък дракони?
Когато светлината ги огря, оказа се, че идва от голям фенер. Джил не видя почти нищо от съществото, което държеше фенера. То като че ли се състоеше само от ръце и крака. Бухалите започнаха да му обясняват всичко, но тя бе прекалено уморена, за да слуша. Опита да се разбуди напълно, като разбра, че се сбогуват с нея. Но след това никога не можеше да си спомни друго, освен че по някое време двамата със Скруб се наведоха и минаха през нисък вход. После (слава богу!) легнаха на нещо меко и топло, а някакъв глас им говореше:
— Ето, настанихте се. Колкото можем, толкова. Ще ви бъде студено и твърдо. Няма да се учудя и ако е влажно. Вероятно няма да можете да мигнете дори и да няма гръмотевична буря, наводнение или вигвамът2 да не се срути върху ни, както съм виждал да става. Все пак да направим най-доброто, което можем… — и преди гласът да е свършил, Джил заспа непробудно.
На другата сутрин децата откриха, че са на сухо и топло — лежаха върху сламени легла в тъмно помещение. Дневната светлина навлизаше през триъгълен отвор.
— Къде ли може да сме? — попита Джил.
— Във вигвама на Блатния мърморец — отвърна Юстас.
— Чий вигвам?
— На Блатния мърморец. Не ме питай какво е това същество. Снощи не можах да го разгледам. Ставам. Да идем и да го потърсим.
— Колко отвратително се чувства човек, като спи с дрехите — оплака се Джил, докато се изправяше.
— Аз пък си мислех колко е хубаво, че няма нужда да се обличаме — рече Юстас.
— И да се мием сигурно — саркастично отбеляза Джил.
Скруб вече бе станал и се прозяваше, а после се протегна и изпълзя от вигвама. Джил го последва.
Пред тях се простираше местност, съвсем различна от онази Нарния, която бяха видели предния ден. Намираха се сред необятна равнина, насечена на безброй островчета от хиляди канали. Островчетата бяха покрити с рядка трева и около тях растяха тръстики и папури. На места папурите заемаха цели акри земя. Сред тях постоянно кацаха и излитаха ята птици — патици, бекаси, водни бикове и чапли. Наоколо се виждаха множество вигвами като този, в който прекараха нощта, но бяха разпръснати на голямо разстояние един от друг. Блатните мърморци обичат уединението. На няколко километра на юг и на запад, с изключение на покрайнините на гората, не се виждаха никакви дървета. На изток се простираха блата чак до ниските пясъчни възвишения на хоризонта, а по соления привкус на вятъра, който духаше от тази посока, личеше, че натам бе морето. На север имаше светли ниски хълмчета, на места оградени със скали. Останалото бяха блата. Вероятно в дъждовна вечер мястото изглеждаше много тъжно. Но под утринните лъчи и при свежия ветрец, сред крясъците на птиците самотата му навяваше мисли за нещо хубаво, свежо и чисто. Децата усетиха, че настроението им се повишава.
— Къде ли е отишло онова нещо? — зачуди се Джил.
— Блатния мърморец — поясни Скруб. Бе доста горд, че помни думата. — Според мен… ей това там сигурно е той!
Сега и двамата го видяха. Беше седнал на около петдесет метра с гръб към тях и ловеше риба. Отначало не го бяха забелязали, защото беше с почти същия цвят като блатото, а и седеше напълно неподвижно.
— Може би трябва да отидем и да го заговорим — каза Джил.
Скруб кимна. И двамата бяха малко притеснени.
Докато приближаваха, фигурата извърна глава. Лицето му бе продълговато и слабо, без брада, с невероятно хлътнали бузи, здраво стисната уста и остър нос. Носеше висока островърха шапка с огромна периферия. Косата му, ако изобщо можеше да се нарече коса, висеше над големите му уши и бе сиво-зелена на цвят, а къдриците бяха сплескани и напомняха на мънички тръстики. По израза на лицето и землистия цвят на кожата личеше сериозното му отношение към живота.
2
Вигвамът е жилище на индианците в Северна Америка. Представлява забити в кръг или елипса в земята жилави дървени прътове, чиито горни краища са събрани в едно. Скелетът на вигвама се покрива с вейки, клони, рогозки, кожи — бел.ред.