Кръвта във вените й замръзна. Въпросният предмет помръдна. Беше истински великан! Тя видя как си завърта главата. Бе зърнала голямото тъпо, подпухнало лице. Всички бяха великани, а не камъни. Четиридесет или петдесет. Стояха в редица с крака, стъпили на дъното на клисурата, а лактите им се опираха на ръба й също като подпрели се на стена ленивци в някоя прекрасна утрин след закуска.
— Продължавайте право напред! — прошепна Глъм, който също ги бе забелязал. — Не ги гледайте! И каквото и да стане, не тичайте. Ще ни настигнат за нула време.
И тъй, продължиха напред, преструвайки се, че не забелязват великаните. Приличаше на минаване покрай портата на къща, в която има свирепо куче. Положението обаче бе далече по-лошо. Великаните бяха много, много на брой. Не изглеждаха сърдити, нито любезни, нито заинтересувани. Нямаше признаци да са забелязали пътешествениците.
Изведнъж — фиу, фиу! — във въздуха полетя тежък предмет и на двайсетина крачки пред тях се сгромоляса канара. После — туп! — друга се стовари на десет метра зад тях.
— Нас ли целят? — попита Скруб.
— Не — отвърна Глъм. — Ако беше така, щяхме да сме в безопасност. Опитват се да уцелят ей онази скална камара вдясно. Няма да успеят да я ударят, нали разбирате. Просто са много зле с мерника. При хубаво време често играят на тази игра. Тя е единствената, за която им стига умът.
Беше страшно. Редицата великани като че ли нямаше край и те неспирно хвърляха камъни, някои от които падаха съвсем наблизо. Като изключим надвисналата опасност, видът им и шумът от гласовете стигаха да изплашат човек. Джил се опита да не гледа към тях.
След около половин час великаните, изглежда, се скараха. Това сложи край на играта, но никак не е приятно да бъдеш в близост до каращи се великани. Ругаеха се и се подиграваха с дълги безсмислени думи, всяка с по двайсетина срички. В гнева си крещяха, викаха и подскачаха, а скоковете им тресяха земята като бомбени експлозии. Удряха се по главите с огромни и несръчно изработени каменни чукове, но черепите им бяха тъй корави, че чуковете отскачаха. Чудовището, което нанасяше удара, изпускаше чука и почваше да вие от болка, че си е ударило пръстите. Но бяха толкова глупави, че само минута по-късно повтаряха съвсем същото. В крайна сметка всичко това бе за добро, защото след час всички великани бяха контузени и плачеха. Вече седяха и главите им се снишиха под нивото на клисурата. Не се виждаха, но километри след това Джил дочуваше техния рев, сякаш бяха огромни бебета.
През нощта си направиха бивак сред полето. Глъм показа на децата как да използват максимално одеялата си, като легнат с гръб един към друг. (Гърбът на другия ти държи топло и можеш да се завиеш и с двете одеяла.) Но дори и така зъзнаха, а земята бе корава и на буци. Според Блатния мърморец щяха да се чувстват по-удобно, ако си представеха колко по-студено може да стане на север, но и това изобщо не подобри настроението им.
Вървяха през Етинсмур дни наред. Пестяха бекона и се хранеха предимно с диви птици (разбира се, неговорещи), които Юстас и Блатния мърморец отстрелваха. Джил доста завиждаше на Юстас, че може да стреля с лък (научил се бе по време на плаването с крал Каспиан). Понеже из платото течаха безброй поточета, водата винаги им стигаше. Джил си мислеше как в книгите описват герои, които се хранят с каквото уловят, но никога не се споменава каква неприятна и мръсна работа е скубането и чистенето на убити птици (нито как ти замръзват ръцете). Хубавото бе, че почти не срещнаха великани. Или по-точно видя ги само един, който се изсмя с пълен глас и с тежки стъпки си тръгна по живо, по здраво.
На десетия ден стигнаха до място, където околността се променяше. Това бе северният край на платото, откъдето се слизаше по дълъг и стръмен баир към по-различен и неприветлив район. В края на стръмнината се виждаха скали, а отвъд тях — високи планини с множество тъмни пропасти, каменисти долини, тесни и бездънни дефилета, както и реки, които извираха от ехтящи клисури и отново потъваха в мрачни дълбини. Именно Глъм посочи снежеца по някои от по-отдалечените склонове.
— Със сигурност на северната им страна ще има повече — добави той.
Трябваше им известно време, за да стигнат до подножието на близкия склон. Там от скалите погледнаха надолу към извиващата се от запад на изток река. Бе обградена от две страни с урви. Течеше зелена и усойна, изпълнена бе с бързеи и водопади. Бученето й разтърсваше земята под краката им.
— Все пак, ако си счупим вратовете, докато слизаме, няма опасност да се удавим в реката — отбеляза Глъм.
— А какво ще кажеш за това? — изведнъж извика Скруб и посочи наляво срещу течението.