— Можеш ли да ми повярваш, ако ти кажа, че през ваканцията съм бил в друг свят… извън пределите на нашия?
— Не разбирам за какво говориш.
— Добре, тогава няма да говорим за други светове. Ами ако ти кажа, че съм бил на място, където животните могат да говорят, където има… вълшебства и дракони и… ъ-ъ… всякакви неща от приказките. — Скруб се почувства много неудобно, докато казваше това, и лицето му почервеня.
— Как се стига дотам? — попита Джил. На нея също, незнайно защо, й стана неудобно.
— По единствения възможен начин. Чрез вълшебство — почти прошепна Юстас. — Бях с двама мои братовчеди. Ние… ами нас просто ни отнесоха. Те бяха ходили там и преди.
Сега, когато говореха шепнешком, на Джил някак си й беше по-лесно да повярва. Внезапно я обзе ужасно подозрение и изсъска тъй свирепо, че за секунда заприлича на тигрица:
— Ако разбера, че си правиш майтап, никога повече няма да ти проговоря. Никога, никога, никога!
— Не си правя майтап — увери я Юстас. — Кълна се! Кълна се във… всичко!
(Едно време, когато бях ученик, се казваше: „Кълна се в библията!“ Но на библията не се гледаше с добро око в Експерименталното училище.)
— Добре тогава — каза накрая Джил. — Ще ти повярвам.
— И няма да казваш на никого?
— За каква ме вземаш?
Докато говореха така, се развълнуваха. Щом млъкнаха, Джил се огледа. Видя мрачното есенно небе, чу капките, падащи от листата, и си спомни цялата безнадеждност на Експерименталното училище (срокът е тринадесет седмици и все още оставаха единадесет).
— Пък и какъв смисъл има? Ние не сме там, а тук. И не можем по никакъв начин да стигнем дотам. А може би… — добави тя.
— Точно това се питам и аз от известно време — прошепна Юстас. — Когато се връщахме от Онова място, Една Личност каза на братовчедите ми Певънзи, че никога повече няма да отидат там. За тях това бе третият път, нали разбираш. Предполагам, че вече са получили своето. Но Той не каза, че няма да се върна. Сигурно щеше да ми го каже, освен ако не е имал предвид, че ще се върна. И не мога да не се питам можем ли ние… бихме ли могли…
— Искаш да кажеш да направим нещо, за да се случи това?
Юстас кимна.
— Например да нарисуваме на земята кръг, в който да напишем странни букви. Да застанем в него и да изречем някакви заклинания и магии?
Юстас помисли малко върху това и накрая каза:
— Ами сигурно съм имал нещо такова предвид, макар и никога да не съм го правил. Но сега, като го споменаваш, струва ми се, че такива кръгове и други неща не са хубави. Мисля, че на него няма да му харесат. Ще изглежда все едно ние смятаме, че можем да го накараме да направи нещо. Но в действителност можем само да го помолим.
— Кой е този, за когото говориш през цялото време?
— В Онова място го наричат Аслан — отвърна Юстас.
— Какво интересно име!
— Не е и наполовина толкова интересно, колкото самият той — изрече Юстас сериозно. — Но хайде да почваме. Не може да навреди, ако само му се помолим. Да застанем един до друг, така… А сега да прострем ръце пред себе си с длани, обърнати надолу, както направиха на острова на Раманду…
— Чий остров?
— Друг път ще ти разкажа. Може би Той иска да се обърнем на изток. Чакай да видим къде е изток.
— Не знам — рече Джил.
— Извънредно характерно за момичетата е, че не знаят посоките на света.
— И ти не ги знаеш — възмути се Джил.
— Знам ги, ако спреш да ме прекъсваш. Ето, готов съм. Изток е в посока към храстите. Ще повтаряш ли след мен?
— Какво да повтарям?
— Каквото кажа, разбира се — отвърна Юстас. — Ето така… — и той започна: — Аслан, Аслан, Аслан!
— Аслан, Аслан, Аслан — повтори Джил.
— Молим те, нека да се озовем в…
В този миг от другата страна на салона се чу глас, който викаше:
— Поул ли? Да, знам къде е. Циври зад салона по физическо. Да я доведа ли?
Джил и Юстас се спогледнаха. Шмугнаха се под листата и се закатериха по стръмния кален склон сред гъсталака. Бързината им правеше чест. (Поради необичайните методи на обучение в Експерименталното училище децата не изучаваха кой знае колко френски, математика или латински и други подобни предмети, но затова пък се научаваха да изчезват бързо и безшумно, когато Онези ги търсеха.)
След около минута катерене спряха и се заслушаха. По шума, който дочуха, разбраха, че ги преследват.
— Дано само вратата пак да е отворена — каза Скруб, а Джил кимна с глава.
На върха на хълмчето се извисяваше каменна стена, а в нея имаше врата, водеща към открито място. Само че тази врата бе почти винаги заключена. Много рядко някой я бе намирал отворена. Всъщност може би само веднъж. Но можете да си представите как споменът за този единствен път бе поддържал надеждата у децата и все проверявали. Ако случайно се окажела отключена, през нея би могло да се излиза от училищния двор, без никой да ги види.